Колин Фалконър - Стигмата

Изкачи тесните каменни стъпала до спалнята си на върха на донжона. Представи си как му завиждат, защото сеньорът и съпругата му имат нещо, което е отказано на всички останали; могат да спят заедно, да правят любов и да се къпят, без да ги гледат или да ги чуват.

Тази вечер просто искаше да спи.

Лунните лъчи падаха под ъгъл на леглото през прозореца. По дишането на Жизел разбра, че е заспала, благодаря ти, Боже. Опипом тръгна към леглото. Неговото легло! Невероятен разкош за избрани: пухен дюшек, възглавница, напълнена с пух. През последните три нощи беше спал на пресекулки на дървен стол до леглото на сина си.

Завеса пазеше от теченията. Той я дръпна и затърси дървения прът, на който окачаха дрехите си и така ги пазеха от плъховете и мишките, провеси панталоните и туниката си на него, после сви ризата си и я постави под възглавницата.

Отдавна не си беше лягал в леглото без дрехите. Придърпа чаршафа.

Изведнъж жена му се надигна и седна.

– Виж ти. Непознат мъж в леглото ми.

– Не се изпълвай с надежди. Едва говоря от умора.

Той се облегна на възглавницата, а тя прехвърли крак върху него, така че гърдите ѝ да застанат на нивото на лицето му. Красиви гърди, щръкнали, с цвят на слонова кост на лунната светлина. Ако я обичаше, нямаше да има значение дали е извървял сто мили през пустинята.

– Нека ти донеса облекчение – рече тя, посегна надолу и го улови в ръка.

– За мен няма утеха.

– Мога да ти родя друг син.

Тя наистина ли каза това? Той беше уморен, може би само му се е сторило, че го е казала. Но не беше ли това причината за брака? Деца, политика, пари, най-вече деца. За един мъж с благородно потекло, да има съпруга и да прави наследници, означаваше да бъде добър стопанин, любовта нямаше нищо общо. Наследникът на земите никога не е истинският им господар, така му беше казал баща му.

Но нещо в него се разбунтува. Да изгубиш син, да заченеш друг; да изгубиш съпруга, да се ожениш за друга. Той беше направил всички необходими отстъпки пред живота и сега се презираше за тях.

– Синът ми умира, жено – прошепна той и я отблъсна.

След малко усети, че Жизел плаче, макар да беше прекалено горда, за да плаче на глас. Какво си мислеше, Филип, че можеш да я отблъснеш и на нея да ѝ е все едно ли? Женени сте от една година и сте спали заедно само два пъти. Тя наистина ли е толкова свадлива, или ти я направи такава? Той стана, остави мекия дюшек и възглавницата с пух и се облече. После слезе долу, за да спи на дървения стол и да слуша как синът му проплаква в съня си.

Старата Маргьорит седеше на коня за езда, сякаш едва се крепи на ръба на скала. Слугите гледаха през прозорците, конярите стояха наоколо и зяпаха. Филип си знаеше, че това ще предизвика доста приказки. Достатъчно беше, че клюкарстват за отношенията му с жена му или за липсата на такива, сега и вещица доведе в замъка.

Как щеше да свърши?

– Благодаря, че дойде – рече той.

– Нямах избор, когато тези главорези се появиха – тя посочи към Рено и хората от свитата му.

– Тези мъже няма да ти сторят зло. Изглеждат страшни, но в честна борба ти ще съсечеш и двамата.

Мъжете, които стояха до вратата, се разсмяха. Макар че беше вече наполовина луд, господарят им поне не беше изгубил чувството си за хумор.

Помогна ѝ да слезе от коня и я поведе към донжона. Спалнята на сина му се намираше под голямата зала. Рено не спеше, огромните му сини очи бяха хлътнали още по-дълбоко, а сините му вени изпъкваха на кожата му, приела призрачен сив цвят. По черепа му не беше останала плът. Така ще изглежда, когато умре, помисли си Филип. Само че вече няма да премигва.

Старицата коленичи до леглото му и постави ръка на челото му, нежно, както би сторила една майка. Той предположи, че синът ѝ ще попита за името ѝ и коя е, но той нямаше сили да го направи.

– Клетото дете – рече Маргьорит.

– Моля те – каза Филип. – Направи нещо.

– Даде ли му настойката?

– Дадох. Но не можа да я задържи.

– Нещо го яде отвътре. Казах ти, за всеки, когото съм излекувала, друг умира. Мога да лекувам онова, което може да се лекува. Не мога да правя чудеса.

– Трябва да има начин. Ще дам всичко, за да го спася, само ми кажи какво да направя.

Старицата се поколеба.

– Сериозно ли говориш?

– Никога не говоря напразно.

– Има един начин в такъв случай. Чувала съм от пътници за някаква жена на юг, която правела чудеса. Може да са само слухове, защото никога не съм я виждала лично. А и шансът да я откриеш, да я доведеш тук...