Колин Фалконър - Стигмата

– Не бива да поставям под съмнение нито смелостта ви, нито уменията ви, само причината, поради която искате да ги поставите на такова изпитание. И да знаете, дори да открием тази жена, дори всичко, което старицата говори за нея, да е вярно, което не може да се докаже, дори тогава... как ще я убедим да дойде с нас във Верси?

– Ще ѝ платя. А ако това не е достатъчно убедително, тогава може да се наложи да я отвлека изключително възпитано, както ти направи тази сутрин с вещицата. Винаги има начин да постигнеш целта си.

– Ами вашите задължения тук?

– Мислиш, че господарката Жизел не може да управлява всекидневните работи в замъка и имението ли? Тя лесно се отегчава от музиката и от тъкането. С радост ще се нагърби със задачата да въведе ред във Верси; до няколко седмици на пет левги околовръст няма да има вагабонтин, който да не е сложен в тумрук [26] Дървени окови, известни още като стегалка. – Бел. Прев. . Тя ще е по-строга със слугите, отколкото съм аз, готвачите и слугинчетата скоро ще се страхуват за живота си.

Рено свали ръкавиците си за езда и ги шляпна о железните подпори на дървата при огнището.

– Мога ли да говоря свободно?

– Мислех, че точно така говореше.

– Ами просто... мислех си, че отидохте прекалено далеч. Смъртта няма да убегне на никого от нас. Тя не подлежи на обяснение.

– Ти си на седемнайсет, нали, Рено?

– Да, сеньор.

– Млад си, за да знаеш много за живота. Имаш ли деца?

– Знаете, че нямам.

– Затова не можеш да разбереш какво е да си изправен пред заплахата да изгубиш дете. Ако някога имаш син, тогава можеш да разсъждаваш върху поведението ми. Но тъй като нямаш, аз те моля да приготвиш мъжете и конете. Утре поемаме на юг. Ще намерим Фабрисия Беранже и ще я доведем тук, за да сложи вълшебните си ръце на моето момче. Това е последната ми дума.

В ДЕНЯ НА ЗАМИНАВАНЕТО му хрумна, че може повече никога да не види сина си. Отпъди мисълта. Няма отново да се проваля . Приведе се и целуна бузата на момчето. То едва помръдна.

– Трябва да е жив, когато се прибера, разбра ли? – каза той на стреснатата слугиня, когато напусна стаята, сякаш тя имаше силата да попречи на смъртта.

Навън зората обагряше в охра ръба на студеното небе; светлина се появяваше в деня като петно. Факлите все още горяха в поставките им при входа. Перести струйки пара излизаха от конете, докато те пръхтяха и се изправяха на задните си крака. Щяха да вземат ездитни коне за издръжливост и пъргавост и най-силните за бързина.

Конярите доведоха кафявата арабска кобила на Филип, пъстра кобила за Рено и няколко товарни коня за скромния им товар.

Рено се появи с наметнат плащ над къса ризница и шлем под мишница.

– Къде е господарката Жизел? – попита той.

– Няма да излезе от спалнята си.

– Сбогувахте ли се?

– Хвърли нощното гърне по главата ми, когато излизах през вратата. Ако наричаш това сбогуване, значи, сме се сбогували.

Чуваше се дрънчене на ножници и доспехи; проблясък на копие улови първите лъчи на слънцето. Дали отиваше на война или на лов, Филип въпреки това беше развълнуван от дрънченето на поводите, конските сбруи, мириса на конете, кожата и стоманата.

– Защо си толкова мрачен, Рено?

– Сеньор, мисля, че това е много голяма грешка. Но ще ви последвам навсякъде.

– Много добре, да вървим тогава. Колкото по-скоро тръгнем, толкова по-скоро ще намерим нашата дама чудотворка.

МЪРТВО ДЕТЕ, тръшнато пред очите ѝ, дребно, посивяло, вкочанено. Изсъхнала ръка. Млада жена с изплезен език, двама яки мъже я държат, вероятно синовете ѝ; друг мъж, покрит с рани. Помогни ми, помогни ми . Целият свят имаше нужда от помощ.

Мъж с подивял поглед я бутна към стената. Жени ми е мъртва. Каза, че можеш да я излекуваш! Тълпата се люшна напред. Каза, че можеш да я излекуваш! Сестра Бернадет използва пръчка, за да ги отблъсне назад.

– Влизай вътре! – извика тя на Фабрисия.

– Но те се нуждаят от мен – възрази тя.

– Влизай вътре!

Портиерката, сестра Мари, я издърпа зад вратата. След нея влезе и сестра Бернадет и двете с портиерката хлопнаха вратата и я залостиха.

Бернадет се облегна на стената, за да си поеме дъх. В боричкането монашеската ѝ забрадка беше паднала и тъмнокестенявата ѝ, прошарена със сиво, коса падаше разбъркано около лицето ѝ. Тя намести забрадката и приглади дрехите си.

– Грубиян – измърмори тя.

– Никога не съм казвала, че мога да излекувам някого – рече Фабрисия. – Никога никому нищо не съм обещавала.