Колин Фалконър - Стигмата

На следващата сутрин сестра Бернадет дойде да я вземе.

– По-добре ли се чувстваш?

– Малко.

– Игуменката иска да те види.

Трудно ѝ беше да стои права. Подпираше се по стената. Параклисът, спалнята, където спяха, кухнята и трапезарията бяха събрани около открит двор с отъпкана земя. Бернадет я улови за ръка и ѝ помогна да слезе по стъпалата, после да прекоси четириъгълния двор до стаята, където се събираше управата на манастира.

Игуменката беше ниска набита жена от селски произход с груби гневни очи. Фабрисия открай време чувстваше, че от всичко у Бог игуменката най-много обичаше гнева Божи.

Дървеният кръст на гърдите ѝ се полюляваше от нейната накипяла енергия като пръчка на търсач на вода.

– Не си присъствала на службите вчера през деня, нито снощи.

– Не ми беше добре, преподобна майко.

– Ами щом казваш. Тази сутрин по-добре ли се чувстваш?

– Малко.

– Забелязах, че куцаш. И още носиш вълнените си ръкавици, въпреки че вече не е студено, дори рано сутрин. Покажи ми ръцете си.

Фабрисия свали ръкавиците. Остана потресена от онова, което видя. Дланите и опакото на ръцете ѝ бяха облени в кръв. Докато отваряше юмрук, кръвта покапа по монашеската ѝ дреха. Ръката на сестра Бернадет се стрелна към устата ѝ.

– О, Фабрисия!

Игуменката поклати глава, без да се впечатлява.

– Виж само. Какво си сторила на себе си?

– Не съм го направила аз.

– Тогава кой? Дяволът? – тя се пресегна през грубата маса помежду им и придърпа ръката ѝ по-близо. Фабрисия проплака от болка. – Нищо чудно, че си припаднала. Затворниците не се изтезават с такава безмилостност. Как го понасяш?

– Понякога е по-зле, понякога не толкова.

Игуменката погледна към Бернадет.

– Знаеш ли как го прави? Да не би да краде ножове от кухнята?

– Претърсих килията ѝ, както ми наредихте. Нищо не намерихме. Тя е нежна душа, преподобна майко, мисля, че зле я преценявате.

– От двайсет години съм игуменка, още не се е случило погрешно да преценя послушница. Скрила е нож някъде. – Тя въздъхна. – Една от монахините ми каза, че е имало бунт пред вратите на манастира вчера сутринта.

Фабрисия поклати глава.

– Не беше бунт, преподобна майко. Само неколцина клетници, които търсят изцеление.

– Говори истината – подкрепи я сестра Бернадет. – Няколко овчари и техните съпруги малко се бяха поразгорещили. Това е всичко. Тези клетници идват всеки ден, за да търсят изцеление.

– Наистина ли мислиш, че можеш да правиш чудеса, Фабрисия, наистина ли?

– Другите говорят тези неща за мен. Аз самата не знам какво да мисля.

– Това е богохулство.

– Нищо не твърдя.

– Можеш ли да ми кажеш какво се случи вчера сутринта в параклиса?

Фабрисия поклати глава. Сведе поглед към ръцете си. Погледни тия рани! Тя ги усещаше вече, бяха започнали да я болят, и то силно. Стисна зъби и се опита да се съсредоточи върху думите на игуменката.

– Цялото абатство непрекъснато се вълнува заради теб. Ти подиграваш ли ни се?

– Защо мислите така?

– Защо ли? Сестра Бернадет, раните на момичето са дълбоки. Трябва да се превържат. Заведете я в лечебницата.

Фабрисия се изправи да върви.

– Почакай. Не съм свършила още.

Тя отново седна.

– Какво да правя с теб? Знаех, когато дойде тук, че си предизвиквала проблеми в градчето си. Но пък и много млади момичета, които влизат в свещеното ни убежище, нямат минало, с което да се гордеят. Не всяка послушница е водена от пламтящо желание да се посвети на Бог, това ни е известно. Но ти прекали. Достатъчно лошо е, че се опитваш и привличаш вниманието към себе си непрекъснато с този... странен похват. Но сега вече ядосваш останалите послушници. Разсейваш ги от техните задължения и молитвите им. След зрелището вчера сутринта някои дори мислят, че Дяволът се е вселил в теб. Знаеше ли това?

Фабрисия гледаше как червенееща капка се стича по ръката ѝ. Провисна от върха на пръста и и после капна на плочника.

– Вярвам, че по душа си преструвана и се правиш на болна.

Сестра Бернадет понечи да възрази, но игуменката я сряза с поглед.

– Тук съм укротила много млади момичета; мързеливи, инатливи, непокорни, своеволни. Правя го с търпение и покой в душата вече много години. Но за пръв път виждам някой като теб. А двойно по-нетърпимо е, че привличаш всички тези несретници... че ни правиш... известни . Това вече е неприемливо. Вчера имаше двайсет недъгави пред вратите ни. Утре може да са сто. Колко още ще дойдат?