Колин Фалконър - Стигмата

– Ами свещениците? – попита Бернадет.

– Дадена им е била възможност да напуснат, но те са избрали да останат. И те са толкова виновни заради приютяването на еретиците, колкото и самият граф. Сега ще отговарят пред Бог.

Фабрисия се прекръсти.

– Мислех, че са дошли само за да воюват срещу еретиците и войниците на графа.

– Всеки, който дава подслон на ереста, плюе в Божиите очи.

Майка ми е еретичка, помисли си Фабрисия, а баща ми я обича. Както и аз. Това прави ли и нас еретици? Означава ли, че ще изгорим независимо на колко литургии е присъствал, колко пъти се е изповядал?

– Това е ужасна новина – рече Бернадет.

– Това е светият Божи гняв, възмездие за грешниците. Трябва да отпразнуваме завръщането на светия закон в Албигоя.

– Но какво общо има това с мен, почитаема майко?

– Срамът, който ни носиш с така нареченото ти изцеляване и другите истерични глупости, никога не е бил възприеман с добро око. А във времена като тези той би могъл да е пагубен. Трябва да напуснеш това място, днес.

Фабрисия се обърна към сестра Бернадет за подкрепа, но и тя изглеждаше толкова слисана, колкото самата Фабрисия.

– Ама тя сложи ръка върху вас – възпротиви се на игуменката Бернадет.

– Не е трябвало да ѝ позволявате да прави подобно нещо! Въобразявате си, че ме е вдигнала от гроба, така ли? – игуменката насочи обвинителен пръст. – Дори да си го помислите само, е богохулство. Само нашият Бог има силата да лекува. Ще ѝ приписвате заслуги всеки път когато някоя от нас се съвземе от припадък ли? – Страните ѝ поаленяха. Усилието да крещи я беше омаломощило. – Тя незабавно трябва да си тръгне.

– Къде да ида? – попита Фабрисия.

– Това вече не е моя грижа. Прецених, че си неподходяща за този живот. Сега върви. Остави ме на мира.

Фабрисия изчака портиерката да отвори вратата. Вече не беше облечена като послушница, а с обикновената кафява туника на селско момиче. Носеше оскъдните си вещи, вързани във вързоп. Сестра Бернадет изтича през галерията с колоните с няколко от другите монахини и се хвърли пред нея.

– Не мога да повярвам, че ти стори това. Какво ще правиш сега?

Фабрисия се стресна и се обърка, като видя заместничката на

игуменката да плаче в краката ѝ, затова и тя коленичи до нея.

– Ще се справя. Ще се върна в Сент Ибар при семейството си.

– Моля се Той да те пази.

Тя наблъска вързоп с хляб и сирене в ръцете ѝ. Вече и сестра Мари, портиерката, плачеше. Монахините наблюдаваха от другата страна на галерията със скръбни лица.

Фабрисия се изправи и излезе през вратата. Къде да ида сега, запита се тя. Изглежда, навсякъде, където отида, става несигурно.

КАКВО НЕСРЕТНО МЯСТО.

Безбожно, беше казал отец Ортиз.

– Ако Дяволът имаше родно място, щеше да е тук; самият въздух е с привкус на ерес. Обърни камък и изпод него ще изпълзи еретик.

Вървяха по стария римски път, прав като стрела, левга след досадна левга. От двете страни имаше езера със застояла вода, жълтеещи храсталаци и солници. Безжалостните ветрове откъм Лионския залив сипеха отгоре им топлина.

Конете потръпваха и размахваха опашки, измъчвани от безчетните мушички, а цикадите свиреха и жужаха. Птича песен не се чуваше, местните хора бяха изяли всички пойни птици. Симон усети ужилване по врата и плесна отгоре. Главата му се маеше. Тялото му го сърбеше и вонеше под черното вълнено расо. Той погледна към отец Ортиз. Лицето на свещеника беше на червени петна и лъщеше от пот. Едва имаше сили да размахва ръка към мухите. Устата му зееше, дишаше тежко заради жегата.

Страдаме заради Бог. Така му показваме нашата любов.

Той присви очи, предпазвайки ги от блясъка. Пред него се точеше дълга върволица от конници, двама по двама, всеки с червен кръст на бялата си туника. Яздеха изправени, както бяха обучени. Дисциплината им беше безукорна. И какви коне яздеха само! Животни с висок дух, които отмятаха глави, подопашните им ремъци се полюляваха, а качулките им от зебло им придаваха още по-страховит вид.

Оръженосците яздеха отзад, дългите щитове на господарите им бяха провесени на конете им, на тях беше емблемата на рода Соасон – три светлосини орела върху фон с цвят на пясък. Всеки от рицарите на барона водеше със себе си малък отряд от пешаци и кавалерия, своите васали, приятели и роднини, оръженосците и слугите им. Дузина рицари; може би триста бойци по сметки на Симон. Армията не беше многобройна, но и не беше малобройна.