Колин Фалконър - Стигмата

Следобедната жега тежко се лееше върху обгорелите камъни, от цитаделата се носеше воня на касапница. Частици сива пепел все още се рееха из въздуха. Тук и там се издигаха черни струи гъст дим. Стена от катедралата заблещука и се срути пред погледа му. Въздухът тежеше от жуженето на мухите. Лешояди и гарвани дремеха по стените, преситени. Кучета лаеха и се биеха за останките, въпреки че имаше предоволно. Не се чуваше никакъв звук, издаван от човек.

– Чудо – възкликна отец Ортиз и падна на колене, за да благодари на Бог.

ГРАДЧЕТО ДРЕМЕШЕ под палещото слънце. Сивите каменни къщи се различаваха от къщите на север; всичките имаха криви розови керемиди по покривите и всяка керемида стъпваше върху съседната, която беше абсолютно същата, но обърната. Стрехите бяха застъпени с големи камъни, за да попречат на мистрала да повдигне керемидите от мястото им. Римляните така строили къщите си, разправяха.

Въздухът беше прекрасен и сънлив, благоухаеше от дивата мащерка. Водни кончета се рееха над метличината. Планините на Кастилия бяха изчезнали в маранята.

Под смокините имаше нападали зрели плодове, Жил дьо Соасон слезе от коня си и отвори една, изсмука нежния зърнест плод отвътре.

– Хубаво – рече той, – отказват да отворят вратите си за нас. Вътре са хора на Транкавел. Обиждат ни и ни наричат нашественици и безбожници.

Роже-Реймон Транкавел беше местният виконт. Той воюваше от години с графа на Тулуза и за него нашествията далеч не бяха новост. За войниците му една обсада беше безпроблемно ясна като летен ден.

– Имаме достатъчно провизии да продължим – рече Симон.

– Пет пари не давам за провизиите, дразни ме безсрамието им. Ще оставим ли непокътнато гнездо на еретици зад гърба си, когато съм се заклел в светия кръст да дойда и да ги изтребя?

Гласът на барона беше писклив и стържещ от раздразнение. Любопитен човек, помисли си Симон. Вървеше като благородник; нищо не можеше да скрие поведението на човек, който е прекарал по-голямата част от живота си на седлото. Само дето не приличаше на такъв по мнението на Симон. Северняк беше, от Нормандия, но не от тъмнокосите нормани, каквито бяха повечето от тях. Косата му беше бяла, бели бяха дори клепките му и нямаше брада. Очите му бяха безцветни, почти розовееха.

По ботушите му беше полепнал прахът на Миди, към тях имаше тежки шпори с кръв на шиповете им. Значи, е жесток към коня си, помисли си Симон. Това говори много за човека.

Изненадаха се, че откриха един от тези кастра , както наричаха укрепените градове в Албигоя, все още да се съпротивлява. Всеки друг град, покрай който бяха минали след Безие, беше обезлюдял. Симон не беше уверен, че сечта трябва да се превърне в християнски прийом, но като военна тактика беше постигнала изумителен успех.

– Трябва да превземем градеца – заяви Жил.

– Там има триста души. Защо да се главоболим? А и нямаме обсадни машини.

– Не ни трябват обсадни машини. Това не е крепост за обсадни машини. Стените не са високи; по-голямата част от тях са стени на къщите от периметъра. Не може да бъдат охранявани както трябва, а и да можеха, по моя преценка гарнизонът не е достатъчно многоброен, за да го прави. Има двайсетима от хората на Транкавел, най-много четирийсет. Шепа от моите хора могат да се изкатерят по стените през нощта и на зазоряване да изтичат до вратите и да ни ги отворят.

– Нямаме достатъчно хора за това – каза Симон.

– Поправете ме, отче, но вие и отец Ортиз не бяхте ли тук, за да осигурявате духовно напътствие на кръстоносния поход, а не да съветвате професионални войници по военна тактика. Или греша?

Симон потърси с поглед подкрепа от отец Ортиз, но той отклони очи.

– Трябва да се присъединим към обсадата на Каркасон. Такива нареждания ни бяха дадени.

– Ще направим по-голямо добро, ако осигурим изтеглянето на армията.

– Ако са искали това градче, да са го превзели.

– Може да са бързали да стигнат до Каркасон. За тях това ще е като да прогонят муха. По-добре е било да го оставят на по-малки армии като моята.

Симон разбра нетърпението на барона да воюва. Изискваха се само четирийсет дни участие в кръстоносния поход за опрощение на всички грехове, затова колкото по-скоро започнеше, толкова по-скоро щеше да запази мястото си в Рая и да се прибере у дома.

Той почеса гърба си през расото, усети подутите белези от раните си, твърди като кост и възпалени от жегата. Сърбяха го, когато се потеше. Наистина ли аз ги направих?