Колин Фалконър - Стигмата

Изпяха Veni Sancte Spiritus още два пъти. Докато слънцето се издигаше по-високо, от две места се заиздига гъст черен дим и спираловидно се насочи към небето.

– Какво казахте за тях – прошепна Симон. – За онази работа с черната котка.

– Какво за нея?

– През целия си живот съм живял тук, из южните земи. Никога не съм чувал за подобно нещо.

– Казано ми е от доверено място.

– Тези добри хора грешат по много въпроси, това е истина. Но не ми се вярва който и да е от тях да извърши подобно нещо с котка.

– Толкова важен ли е този въпрос за теб, братко Симон, именно в този момент?

– Вярвам, че Бог ни е направил пазители на велика истина. Не ни трябва да я украсяваме с лъжи.

Един от пешаците на Жил тичаше обратно надолу по хълма, кожената му туника димеше. Той я раздра, докато виеше от болка. Последва го втори. Скоро станаха десетки, препъваха се, кървяха, проклинаха.

Вече и кавалерията се оттегляше, цялата малка войска на Жил бягаше разпокъсано.

– Какво се случи? – попита отец Ортиз.

Един от войниците се приближи. Беше изгубил шлема си и стискаше ръката си, която висеше безполезна от едната му страна. През пръстите му капеше кръв.

– На стените не бяха хората на Транкавел! Цялото градче ни чакаше. Проклети дяволски изчадия!

Последен се завърна самият Жил. Приличаше на таралеж, от ризницата му стърчаха стрели. Симон беше чувал, че е трудно да се убие рицар дори при близък бой, защото доспехите им бяха непроницаеми. Винаги умираха само пешаците, понеже те имаха само парче кожа или щит, който да ги пази. Сега виждаше със собствените си очи, че всичко, което му бяха казвали, е истина.

Може би затова хора като Жил обичаха толкова много войната.

Норманецът махна шлема си и го запрати на земята. Момчешкото му лице плуваше в пот, тънката му бяла коса беше залепнала за черепа му. По доспехите на жребеца му също имаше стрели, една от тях го беше ранила близо до предницата, тъмна кръв се стичаше по предния му крак. Конят нервничеше от болка и възбуда.

– Какво стана, господарю? – извика отец Ортиз.

– Гражданите се бият заедно с войниците. Бяха опънали вериги по улиците, за да препънат конете ни, и дори от покривите мятаха камъни към нас. После запалиха сеното в две каруци и ги бутнаха по улицата. Загубих двамина от своите рицари и само Бог знае колко още хора!

– Казах му, че не сме подготвени – рече Симон на отец Ортиз.

– Ти каза, че се бием само с войници! – кресна им Жил. – Ти каза, че хората са добри католици и че само войниците на Транкавел ще се бият срещу нас! Да покажем милост, така каза! Сега виждаш докъде ни доведе твоята милост! Вътре няма нито един, който да не е сдушил се с Дявола кучи син!

Той заби меча си в твърдата земя.

– Това няма да остане така! – рече той, докато сочеше към двама им, сякаш те са отговорни за поражението му. – Ще се каят за деня, в който са се изправили срещу Жил дьо Соасон!

ПОРЕДНИЯТ ДЪЛЪГ ДЕН ОТ ПЪТУВАНЕТО. Изглежда, целият свят беше тръгнал за Лион. Беше сезонът на поклонниците и ги подминаваха хиляди запътили се към южните земи. Свещените войни благоприятстваха печалбата или поне така твърдяха ханджиите.

Поклонниците се движеха сами или на групи, пееха химни, следваха монаси и свещеници и носеха знамена. Всякакъв народ вървеше: просяци, менестрели, освободени крепостни, студенти. Рядко Филип и хората му срещаха конници; барон или епископ или волска каруца, натоварена с дървен материал или олово за някой църковен покрив. Пътуването обаче беше тежко, защото почти на всяка левга стадо овце или добитък препречваше пътя им и ги бавеше.

Късно един следобед точно пред Лион спряха да починат. Екерсите [28] От фр. "equyer" – коняр. – Бел. Прев. разседлаха конете и охладиха гърбовете им с върбови листа, които бяха натопили в реката. След седмицата, прекарана в усилена езда, тялото на Филип беше сковано от изтощение и протрито от тежката ризница. Той махна тежките ръкавици, за да избърше потта и прахта от очите си. Рено му помогна да свали пътническите си доспехи; той простена от облекчение, докато се освобождаваше от тях, после тръгна след останалите конници надолу към реката, за да гребне няколко шепи студена вода и да я излее на главата и врата си, да пие, докато стомахът му се пръсне.

Щом напоиха конете, се разположиха за лагер; опънаха палатки, тежките товарни каруци и огнища за приготвяне на храна се пръснаха по брега. Нощта падна бързо. Филип накара Рено да постави часови, после се уви в пътническия си плащ и се опита да заспи, заслушан в пращенето на сухите съчки в огъня и приглушения говор на хората, насъбрани около него. Осоленото свинско, което ядоха за вечеря, му докара жажда и го направи неспокоен. Моля те, Боже, нека да стигна навреме. Не оставяй момчето ми да умре. В гората изкряска сова. Вълци и гоблини се разхождаха из безлунна нощ като тази. Филип докосна кръста на врата си за защита.