Колин Фалконър - Стигмата

Той седеше отпуснато под една смокиня, оборил глава върху ръцете си.

– Какво ще правим? – попита го Рено.

– Нищо не можем да правим до утре сутринта. Кажи на хората да направят тук лагера.

Той видя сянка да се прокрадва сред дърветата, жена в туника с качулка.

Рено също я видя.

– Какво е това? – попита той.

Филип вече беше скочил на крака и тичаше. Бягството ѝ беше затруднено от дългата ѝ рокля и нападалите клони по земята, той бързо я настигна и повали на земята.

Тя остана да лежи, не се опита да се съпротивлява. Филип се изправи. Ръцете ѝ и краката ѝ бяха мръсни и покрити с прорезни рани. Каза нещо на езика ок, което той не разбра.

После се претърколи на гръб и отвори крака.

Рено тичаше след него. Следваше го Лу.

Жената каза още нещо на Филип.

– Какво говори тя? – попита Рено Лу.

– Каза да направиш онова, което искаш, но без да я нараняваш.

Филип коленичи до нея.

– Няма да те нараня – рече ѝ той. По глезена ѝ, по туниката ѝ имаше кръв. – В Сент Ибар ли живееш?

Тя поклати глава. Каза, че била от Безие. Двамата със съпруга ѝ побягнали преди идването на кръстоносците, но разбойници им устроили засада на пътя. Убили съпруга ѝ и бебето ѝ, а нея изнасилили. По някакъв каприз я оставили жива.

– Как е името ти? – попита я той.

– Гуилхемета.

– Гуилхемета, ще ти помогнем, ако можем.

– Не искам помощта ви – рече тя. – Не искам вече никой да ми помага.

– Какво правиш тук? – продължи да я разпитва.

– Кръстоносците ме доведоха. Имаха свещеник с тях и той беше мил към мен и ми помогна да погреба бебето си и го благослови, за да може да отиде в Рая. Но после войниците също ме изнасилиха и аз избягах.

– Какво е станало с градчето?

– Войниците се ядосаха, когато хората не им отвориха вратите. Биха се с тях, а после избягаха. Затова те избиха останалите. Дори бейлът , който им помогна. Обесиха го.

– Някои от хората са избягали, така ли?

– През нощта. Измъкнали се и отишли в планините.

Филип се обърна към Рено.

– Май вещицата още е жива.

Рено поклати глава, ужасен от обрата, който беше приел разпитът.

– Моля ви, сеньор. Да оставим жената на мира и да си вървим. Безнадеждно е. Вещицата, която търсите, сега може да е къде ли не из планините. Никога няма да я намерим.

– Ако е жива, повярвай ми, ще я намеря.

– Но не знам дали е още жива. Дори не знаем дали може да прави чудеса. Може би гоним вятъра.

– Не стигнах чак дотук, за да се откажа сега, Рено. Кажи на хората. – Той стана и протегна ръка на Гуилхемета. – Стани. Ела е мен. Тук никой няма да ти стори зло. Ние сме хора на честта. Tmes de partage – рече той на езика ок.

Гуилхемета се подвоуми. Погледна към момчето за потвърждение. Лу кимна. Филии ѝ помогна да се изправи и я поведе към лагера.

НА СЛЕДВАЩАТА СУТРИН, докато яздеше, Филип си мислеше за осакатения войник, когото бяха намерили на пътя за Сент Ибар.

Той сам трябваше да довърши окаяника. Защо се беше поколебал? Рено нямаше такива задръжки. Не можеше да забрави изражението на оръженосеца си. Това не беше нито жалост, нито ужас; изражението на Рено го потресе.

Филип беше поставил Гуилхемета върху дребното конче заедно с Лу. Виж ги само как са се залепили един за друг. За нея беше добре да има за кого да се грижи, помисли си той, може би това щеше да я измъкне от отчаянието ѝ. А на Лу сигурно му трябваше друга майка.

Най-накрая умът му се върна, както винаги, към Алезаис; за негова изненада мислеше повече за нея сега, когато беше мъртва, отколкото когато беше жива. Ти си като елф , беше ѝ казал той, трябва да ти сложа звънче, за да знам къде си . Виждаше я в прашните спирали на пладнето, в облаците вечер. От четири години беше в гроба, а мисълта за нея го владееше.

Остави ме, любима; щом не можеш да си тук, остави ме.

Гърлото му беше продрано. Жегата жужеше в ритъма на цикадите, пот се стичаше бавно по носа му. На север по небето тъмнееше гъст синьочерен облак, обещание за буря, която да охлади въздуха. Вървяха сред безлюдни земи, имаше само закърнели дъбови и букови дървета.

И тогава се чу писък.

Не беше само един, много хора закрещяха. Рено посочи и в същия момент Филип ги видя. Войниците бяха спипали жертвите си на открито, докато са пресичали теснината на долината. Засадата беше добре замислена, трима конници се появиха от залесените хребети, за да пришпорят нещастниците към своите другари, които ги съсичаха с мечове или ги премазваха с копитата на бойните си коне.