Колин Фалконър - Стигмата

– Сигурно са избягалите от Сент Ибар – рече Рено.

– Искат да ги избият.

Кобилката на Рено подуши кръвта във въздуха и се изправи на задните си крака. Той я успокои с усилие.

– Какво да правим?

– Не можем да бездействаме – каза Филип.

И той, и войниците му въпреки жегата носеха стоманени ризници и пътуваха в пълно бойно снаряжение от Безие. Очакваха неприятности и ето че се бяха натъкнали на такива.

Филип се обърна към командира на своите хора.

– Изчакайте тук, докато всички излязат иззад скалите. После тръгваме срещу тях.

Войниците, изглежда, се стъписаха от тази заповед. Рицарите и конниците долу носеха кръстове. Правилно ли беше да тръгнат срещу кръстоносци? Но те бяха негови васали и Филип знаеше, че ще направят, каквото им е заповядал.

Обърна се към схватката и видя жена, която се опитва да надбяга кон, тичаше в плитчините на брода, препъваше се по мокрите камъни. Конникът я проследи и дори не се опита да вдигне меча си. Остави коня си да я стъпче, после се насочи към дете, което бягаше да се скрие сред дърветата.

Филип пришпори кобилата си. Склонът беше стръмен, но Лейла се спусна в галоп, със сигурна стъпка, както и всяко ездитно животно, което беше имал, и той пусна юздите ѝ. Кръстоносецът се обърна едва в последния момент, не беше спуснал наличника на шлема си и изражението на лицето му се промени за миг от изненада в ужас. Нямаше време да избегне удара на меча, който го събори от седлото; Филип го подмина и се насочи към следващия.

Движенията на всички се сляха: жена, която бяга нагоре по брега, кръстоносец с яркочервена брада, който я преследва. Друг от бягащите, мъж, се хвърли отгоре ѝ, за да я предпази. Брадатият се канеше да скочи на земята, за да ги съсече, когато видя Филип. Опита се да завърти коня си, за да се окажат лице в лице, но преди да успее, Филип го връхлетя. Замахна към него и червенобрадият успя само наполовина да посрещне удара, после главата му се отметна, шлемът му политна към водата и той падна.

Филип обърна Лейла и видя останалите от хората му да се втурват в нападение. Стреснати и изправени пред по-многочислен противник, кръстоносците избягаха кой както свари. Червенобрадият рицар се качи на коня си, размаха юмрук срещу Филип и последва хората си към хълмовете.

Свърши за няколко минути.

Бродът беше осеян с трупове. Само четири от тях бяха на кръстоносци, останалите бяха на избягалите от Сент Ибар. Водата в реката течеше, примесена с кръв. Дете плуваше по лице в плитчините, на гърба му имаше прорезна рана от меч.

Рено се появи до него.

– Според теб дали това е имал на ум папата, когато е обявил кръстоносния поход? Да го знаеш от мен, Рено. Може никога да не отида в Рая, но понякога си мисля, че и самият Свети отец ще види зор, докато се промъкне през вратата. Хайде, да не се помайваме. Обзалагам се, че Червенобрадия и хората му ще се върнат със своите другари съвсем скоро и ще се опитат да довършат започнатото.

Дрипава група от помрачени души беше спасил. Прокажен в сива дреха и алена шапка, орач, калайджия, зидар. Намерил им беше подслон в изоставена пастирска колиба, четири стени със зейнали дупки в плетеницата от тръстика, замазана с кал. Майката на убитото дете оплакваше рожбата си в ъгъла, другите почистваха раните си, както могат, с вода от реката. Носеше се мирис на слама, кози и кръв.

Бежанците накладоха огън в огнището с нападали клони, за да приготвят храната, която имаха. Филип има даде от осоленото свинско. Изглежда, му се зарадваха, но пък и не бяха яли от дни.

Малките деца имаха огромни тъмни очи, които се взираха в него от сламата. Майка започна да кърми бебето си. Жената продължаваше да люлее на ръце мъртвото дете, а режещата ѝ скръб го накара да трепне.

Небето гореше някъде близо до Каркасон.

Мъж с широки рамене и широк меч коленичи в краката му. Филип разпозна мъжа, когото беше спасил от Червенобрадия, онзи, който се хвърли над сивокосата си жена, за да я защити.

– Който и да сте, сеньор, благодарим ви.

Филип го изправи на крака. Мили Боже, този човек е грамаден като мен.

– Кой си ти? – попита го Филип.

– Името ми е Анселм – рече мъжът, – зидар съм от Сент Ибар.

– Къде отивате?

– В крепостта на Транкавел в Монтайе. Надяваме се там да намерим защита от кроза – кръстоносците.

– Колко е далеч дотам? Онези мъже ще се върнат за вас.

– Можем да свърнем на изток през гората. Пътят е по-дълъг, но ще им е по-трудно да ни намерят.