Колин Фалконър - Стигмата

Сега вече изгубих двама синове, помисли си Филип. Синът, когото имах, и синът, в когото можех да превърна това момче. Навън беше тъмно, тъмно като в сърцето на Бог. Вътре в себе си почувства студена болка, по-лоша от глада. Слушаше как момчето хлипа в ъгъла. Може ли човек без очи да плаче?

– Моля ви, господарю – рече Рено. – Спрете да вървите така напред-назад. Елате тук и спете до мен.

Филип отиде и седна до него, прегърна го и се опита да го утеши.

Не помнеше да е заспивал. Събуди се стреснато, когато едва беше започнало да се виделее, зората беше сива и предателска и бавно пълзеше по небето. Къде беше Годфроа? Вече трябваше да са оседлали конете. Стана и излезе.

Командирът на войниците му и останалите му хора се бяха събрали около нещо в храстите. Всички се отдръпнаха, когато го видяха, и по вида на лицата им разбра, че каквото и да е, те се страхуват да не ги държи отговорни.

Рено.

Но Рено беше заспал точно до него. Защо сега да е навън?

– Тези двамата са били на пост – рече Годфроа и кимна по посока на двама от хората си. – Твърдят, че не са заспивали, но според мен са спали. Как иначе би могло да се случи?

Рено лежеше по корем с подпъхнати под себе си ръце. Филип го претърколи, колкото може по-внимателно. Използвал беше камата му, която беше взел от него, докато е спял. Справил се беше с вещина, държал беше острието точно под ребрата си, така че, когато падне, да се забие направо в сърцето. Сигурно е свършил бързо. Но все пак не беше лесно да се умре тихо, предположи той; да умре и дори да не събуди часовите.

– Грешката не е на хората ти. Рано или късно щеше да намери начин. – Той се изправи. – Имаме ли как да го погребем?

Годфроа поклати глава.

– Тогава ми помогнете. Ще го занесем надолу по дефилето, до потока. Там земята ще е по-мека. Няма да го оставим на лешоядите. Ще изкопая гроба му със собствените си ръце, ако се наложи.

– Нямаме време! Кръстоносците, сеньор! Ще ни преследват от зазоряване. Колкото по-скоро напуснем Пей д'ок, толкова по-добре.

– Когато аз кажа, тогава ще напуснем – рече Филип.

Гробът беше плитък, но отгоре му натрупаха големи камъни от реката, за да попречат на вълците и на лисиците да го изровят, Филип каза молитва над него.

Годфроа поклати глава.

– Молитвите са безполезни, господарю. Той е самоубиец. Знаете какво се случва със самоубийците там горе – и очите му се насочиха към небето.

– Ако Бог не позволи на този добър младеж да влезе в Рая, а вместо това отвори вратите си за хората, които го ослепиха, само защото са носели червен кръст на туниките си, тогава това не е Раят, в който бих искал да отида.

Годфроа се прекръсти при думите му и мрачно се спогледа с останалите. Филип не го беше грижа дали богохулства. Душата му не беше във вечното; в този миг жадуваше само да изтръгне сърцето на мъжа, който беше ослепил неговия оръженосец, който беше и негов приятел.

СЛЕД КАТО ПОГРЕБАХА Рено, колкото могат по-добре, мъжете вече нямаха търпение да тръгнат на път. Филип пренебрегна настойчивите им молби и влезе в разрушената църква. Каква църква беше само: жалка квадратна кутия с голи варовикови стени и под от утъпкана пръст, с изключение на няколко каменни плочи в участъка пред църковния хор и олтара. Прозорци нямаше. Имаше почерняло от саждите дървено разпятие на стената. Някак не бе изгоряло, когато я бяха подпалили.

Той падна на колене.

Никога нямаше да разбере Божия промисъл. Защо трябваше да дава победата на мъчителите и да остави момче като Рено да страда от такава отвратителна жестокост? Каква причина имаше за това, къде беше милостта?

– Алезаис – рече той.

Спомни си я как стоеше до вратата сутринта, в която беше тръгнал за кръстоносния поход. Никога не го помоли да не отива, разбираше какво му повелява дългът. Вече му се изплъзваше. Вече не можеше да извика в паметта си представата за кожата ѝ, нито да чуе смеха ѝ, щом затвореше очи, както някога. Всичко, което беше скъпо за него, му се изплъзваше, дори спомените.

Алезаис, чакай ме в Рая. Чакай ме.

Чакай ме, докато аз правя – какво, зачуди се той. За съпругата ми, за болния ми син и за оръженосеца ми има Рай; за мен има печален замък, пълен с призраци, и дълг. Дълг към кого? Към децата, които може би Жизел носи от мен? Към Жизел със сигурност нямаше дълг. Ако не се върна, тя хич и няма да скърби.

Замъкът и феодът отиваха при братята ѝ, които щяха да са много щастливи от това. Тя може би щеше да пророни няколко крокодилски сълзи, но какво от него би могло да ѝ липсва? Към нея се беше държал, като цяло, съвсем безразлично и ако го няма, щеше да ѝ е по-добре. Все още беше млада и семейството ѝ можеше да ѝ намери по-добър съпруг, който повече да я зачита.