Колин Фалконър - Стигмата

За прослава на Бог: вече нищо нямаше да е като преди.

Граф Реймон VI Тулузки, някога зет на самия крал на Англия, влезе през западния портал. Не носеше скъпоценности и нямаше рицари, които да го пазят; съблече се до кръста като каещ се изплашен старец с брада, който носи свещ. Всички в Тулуза вече го бяха видели; разправяха, че почти целият град се опитал да се натъпче на площада отпред.

Лъчите от носещото топлина слънце се процеждаха през високите прозорци в централния кораб и от светлината му златистите одеяния и митри на тримата архиепископи, които бяха дошли да приемат неговото поклонение, пламтяха като в огън. Симон застана до рамото на епископа на Тулуза, който беше един от двайсетте епископи, натъпкани в олтара, за да бъдат свидетели на този миг.

Тълпата се раздели и той за пръв път видя най-могъщия човек в Тулуза, в цяла Албигоя: мършавата му бледа шия и заплетените сиви косми на гърдите му. Носеше въже около врата си, за да покаже своето разкаяние.

Тълпата се вля след него в църквата като човешки прилив, хората извиваха глави и се блъскаха, за да видят този удивителен миг. Самият архиепископ го последва по пътеката, размахал бич от брезови клонки. Те оставиха яркочервени бразди по гърба на стария човек. Това не беше точно ритуално биене с камшик; архиепископът беше пуснал кръв.

Наказанието завърши пред олтара. Светската власт на един принц свършваше, щом се сблъскаше с безкрайното величие на Бог, помисли си Симон. През митрите, тонзурите и златните облекла той съзря сребристата коса на господаря Реймон да виси вяло около лицето му. Очите му бяха празни, кожата му – посивяла. Съжали го. Натискът на хората в църквата направи невъзможно връщането на Реймон към мястото, където беше влязъл. Архиепископът припряно се посъветва с помощниците си и графът беше насочен към криптата, за да се измъкне жалко през подземните ходници. Там щеше да му се наложи да мине покрай гроба на папския легат, чието убийство бе довело до покаянието му. Реймон изчезна от погледите им. Скоро след като си отиде, всички изведнъж зашепнаха; понесе се учуден шепот, от олтара до нефа, от нефа до нартекса, после като вълна се изля през големите западни порти към площада, тръгна от центъра на Тулуза и се разнесе към целия християнски свят.

Реймон беше закрилник и защитник на еретиците и заради това папата беше накарал този някога горд принц да падне на колене. Нямаше вече съмнение във върховенството на Иисус Христос. Невинният беше посочил враговете на Бог, помисли си Симон. Няма да търпим повече ереста, достатъчно сме търпели.

Случилото се беше станало неизбежно от момента, в който някой кавгаджия беше убил легата Пиер от Кастелно. Реймон можеше и да си мисли, че търпимостта е добродетел, но този папа беше на друго мнение, слава на Бога. Овцете трябваше да бъдат върнати в стадото.

Обзе го тръпка на нетърпение. Той щеше да се окаже върху острието на историята, в авангарда на Божиите легиони. Ангелите го наблюдаваха. Щеше да докажа, че заслужава Рая, и да заличи старите си грехове. Сигурен беше в това.

НЯКОЛКО ДНИ по-късно извикаха Симон в скрипториума. Очакваше да види приора там и се зачуди какво ли нарушение на правилата на Ордена е извършил, за което би могъл да бъде укорен. Но когато влезе, завари на стола на приора напълно непознат мъж. Той носеше канонически бели вълнени одежди и черно пътническо наметало на испански свещеник. Облеклото му го определяше като монах проповедник, последовател на Гузман. Имаше тонзура, а около врата си носеше огромен сребърен кръст. Спретнатата му брада беше прошарена със сиво. Самият приор стоеше до прозореца и гледаше към градината. При влизането на Симон приорът рече:

– Ще ви оставя да разговаряте – и излезе.

Симон се слиса. Проповедникът не бързаше да обясни присъствието си; имаше вид на човек, премного уморен и изтерзан, като счетоводител, изтощен от цифрите в счетоводната книга. Симон не се остави да бъде заблуден от благото му поведение. Виждал го беше как действа.

– Моето име е отец Диего Ортиз. Аз съм монах в цистерцианския манастир при Фронфроад – рече монахът.

– Знам, виждал съм ви.

Монахът повдигна вежда.

– Тук в Тулуза. Проповядвахте пред църквата "Сент Етиен".

– Това беше преди много време.

– Четири години.

Недоверчива усмивка.

– И си спомняте?

Как бих могъл да забравя, помисли си Симон. Това лято срещнах Фабрисия Беранже.