– Es vertat? – попита тя, когато ги настигна. – Истина ли е?
– Кое дали е истина? – изръмжа Анселм.
– Отец Марти казва, че си изцелила крака му.
Анселм спря и впери поглед в нея, после погледна Фабрисия.
– Какво означава това? – попита той Елионор.
Тя сви рамене.
– Нищо не знам.
– Каза, че тя сложила ръка на бедрото му – обяви Менгарда. – Там имаше рана, стояла от месеци, всеки ден ставала все по-голяма. А на следващата сутрин я нямало.
Фабрисия се почуди дали да ѝ вярва. Дали това не беше поредният слух от отец Марти, който трябваше да я съсипе? Ами уговорката им? Само наша малка тайна , ос? Истина ли беше, наистина ли владееше някаква специална магия? Не, това със сигурност беше някаква игра, която той продължаваше да играе с нея.
Фабрисия погледна към Анселм и Елионор.
– Съжалявам.
– За какво точно съжаляваш? Тя истината ли говори? – попита Анселм.
Фабрисия не отговори. Не им беше казала за посещението на отеца, защото не искаше баща ѝ да влиза в разпра с Марти, нито да го изгонят в нов град заради нея. А и освен това какво имаше за казване?
– Нищо не съм направила – рече тя.
– Той друго говори – програчи Менгарда. – Друго разправя на всички!
Думите ѝ бяха злобни, такива и трябваше да са. Дали наистина Менгарда го ревнуваше, наистина ли мислеше, че Фабрисия е сложила ръка на бедрото на този дявол, защото е искала да го направи?
Менгарда се обърна и хукна надолу по хълма през калта. Анселм издърпа качулката около лицето си. Друг човек, помисли си тя, различен от баща ѝ, щеше да я бие до посиняване. Тя отново го беше засрамила. Само Иисус прави чудеса, а не дъщерята на зидаря.
Приближи се друг човек. Бернар. Той падна на колене пред нея. Клетият глупак наистина вярваше, че го е върнала към живота. Усети как всички ги наблюдават.
– Моля те, недей – промърмори тя, но той не можеше да я чуе, а и да беше, нямаше връщане.
– Бог да те благослови – рече той и постави в краката ѝ два одрани заека и три чучулиги.
– Какво е това? – попита Анселм. – Не ни трябват благодеяния.
– За благодарност към твоята дъщеря, която ме върна към живота – рече Бернар и побягна, сега нямаше никакви момчета, които да го гонят или да го тормозят заради гърбицата му или заради куцането му. Той беше тяхното чудо и те се отнасяха към него като към свят човек.
Елионор вдигна кошницата и тежко тръгна нагоре по хълма. Фабрисия и Анселм я последваха. Елионор не каза и дума, докато не стигнаха тяхната къща, а и тогава каза само:
– Ще нахраниш ли ти прасето? – и влезе вътре.
Обикновено двете заедно го хранеха. Но сега Фабрисия беше низвергната, затова най-добре беше да свиква да прави всичко сама.
Поредната мърлява сутрин: лъжливата пролет отпреди няколко седмици беше заменена от проливен дъжд. Облаците лежаха ниско над планините и хората по цели дни не виждаха небето горе, нито долината долу.
Валеше, сякаш идва свършекът на света, и пренаселените улички на Сент Ибар се превърнаха в кафява кална каша. Прасето нещастно се криеше под стрехата, а дъждовната вода се стичаше на бразди по стените на къщата. Мостарда не се помръдваше от огъня.
Фабрисия чу Анселм да слиза по стълбата от горната стая , обу ботушите си и се наметна с тежък кожен плащ, за да се предпази от дъжда. Отвори вратата и тя зачака тежкото ѝ затваряне, защото той винаги го правеше със замах, през влажните сутрини дървото се подуваше и вратата се затваряше трудно.
Време беше и тя да става и да запали огъня. Порив на вятъра се удари в намасления плат на прозореца и простена под вратата. Тя се присви под завивките, остана още малко под топлите кожи.
Анселм се върна в къщата, прекоси стаята и дръпна тежката завеса, която отделяше леглото ѝ от кухнята.
Все още беше тъмно и трудно виждаше лицето му, но по гласа му позна, че нещо не е наред.
– Облечи се – рече той. – Най-добре е да дойдеш и да видиш нещо.
Фабрисия се облече бързо. Анселм запали светилника и отиде до вратата. И Елионор вече беше будна, чу я да се движи горе.
– Какво има, татко?
– Виж сама – отвърна той.
И отвори вратата.
Все едно половината градец чакаше отвън на улицата. Някои носеха светилници, тях познаваше: майката на шивача, онази, която беше сляпа, облегната на ръката на сина си; мъж от съседното село, за когото знаеше само, че се казва Пиер, със семейството си, натоварено в магарешка каруца; синът на Пон със сакатия крак; обущар на име Симон, онзи с черничевото петно по рождение, което покриваше половината му лице.
Читать дальше