Колин Фалконър - Стигмата

Видяха я и сред тях се понесе шепот на нетърпение. Неколцина измежду тях извикаха към нея. Тръгнаха напред и Анселм тръшна вратата.

– Какво ще правиш? – попита той.

Елионор слезе по стълбата и улови ръката му.

– Какво става?

– Дъщеря ни се прочу.

– Какви ги приказваш?

– Всички сакати и нещастни от цял Фоа стануват отвън пред вратата ни. Мислят си, че Фабрисия може да прави чудеса.

Светилникът заизпраща луди сенки по стените.

– Какво да правя? Попита Фабрисия.

Анселм се прекръсти. Погледна към жена си.

– Е?

– Моля те, мамо, не мога да им помогна. Виж, не мога да изцеля дори собствените си ръце! – тя ги протегна.

– Започнала си нещо – рече той – и не знам къде ще свърши това.

– Постави ръце върху тях, щом това искат – по-внимателно рече Елионор. – Какво друго би могла да направиш? Ако ги отпратим, само ще те следват на всяка стъпка из градчето.

– Кажи ми едно – рече Анселм. – Какво се случи между теб и отец Марти?

– Една сутрин дойде тук, в нашия дом , докато майка беше на пазара. Реших, че ще поиска, знаеш какво ще кажа. Вместо това ми показа раната на крака си и ми каза, че трябва да го излекувам.

– Сега този дявол е разправил на всички – възмути се Елионор. – Това се казва благодарност.

– Няма как да знам какво му е прищракало в главата на тоя кучи син – рече Анселм. Обърна се към дъщеря си. – Що за магия си научила тук?

– Никаква магия няма. Помолих се за него, но тихо, това е всичко. Само думите на "Отче наш" изрекох. Не чувствах нищо за състоянието му, нито почувствах за клетия Бернар и не съм умолявала Бог, както правих, когато ти лежеше на масата и мислех, че умираш. Не съм изцелила гърбушкото, нито съм изцелила теб. Не вярвам, че съм изцелила и отец Марти.

– Може би си го изцелила, може и да не си – рече Елионор. – Тайните на слабините му се разкриват с благоволение само за Менгарда. Поне засега.

Анселм надзърна през процеп във вратата.

– Не знам какво да правим. Погледни ги! Болните, куците, плешивите, всички те скоро ще бъдат пред вратата ни. Това ще стигне до ушите на епископа на Тулуза и кой знае как ще приключи цялата работа. Стига, дете, не изглеждай толкова окаяно! – той я привлече в прегръдката си.

Фабрисия скри лице в грубата влажна кожа на плаща му. Искаше ѝ се да остане така завинаги.

– Нека да вляза в манастир, татко. Друг изход няма.

Той кимна. Всяка съпротива у него беше изчезнала.

– Помниш ли оня ден в Тулуза, с гръмотевичната буря? Тогава започна всичко. Нещо се случи. Какво иска Бог от дъщеря ми? Защо ти? – Но на този въпрос не очакваше отговор. – Да ги пусна ли вътре?

И влязоха, цяла сутрин върволицата им край нямаше. Фабрисия не вярваше, че за някого от тях ще има промяна. Майка ѝ седеше до огъня и наблюдаваше, лицето ѝ бледнееше от ужас, докато Фабрисия поставяше покритите си с ръкавици ръце на помътнели очи, на изсъхнали ръце, на подути и окуцели колене, на слаби, дишащи с хъхрене, деца. Един старец се оплака, че вече не можел да задоволява жена си, но тя не пожела да сложи ръка там . Вместо това го накара да коленичи и постави ръце над главата му. Цяла сутрин не спираха да пристигат, тръгнал беше слух за случилото се и когато приключи, беше станало време за вечеря. След това тя се чувстваше безкрайно изморена, все едно е прекарала цял ден в работа на полето под жаркото слънце. Най-накрая самата Фабрисия легна на леглото си и заспа. Събуди се по тъмно, баща ѝ седеше над нея и се взираше в ръцете ѝ. Ръкавиците ѝ бяха прогизнали от кръв.

ЗА НАЙ-ГОЛЯМА ПРОСЛАВА на Бог: светците на тимпана и входовете на огромната катедрала, живи и пъстроцветни, наблюдаваха унижението на своя принц и бяха защитени в своята непоклатима вяра.

Симон не го виждаше през тълпата, но знаеше, че в този момент е коленичил на стъпалата между два позлатени лъва, където беше поставена мощехранителницата. Сега тези стари кости имаха повече власт от него.

За прослава на Бога: той мина под фреските на нефа, ярко боядисани в тъмно кървавочервено и яркосиньо, под копринените знамена, извезани с нефритено, охра и кралско златно.

Така си представяше небето в деня на Страшния съд. Димът от тамяна висеше във въздуха като мъгла и се смесваше с мириса на плесенясали дрехи и натъпкани на едно място хора. Катедралата беше осветена от хиляди свещи, всяка се отразяваше хиляди пъти от позлатата на чашите на олтара и светците по трансептите. Но хор нямаше, днес нямаше; Реймон беше влязъл в църквата сред тишина, в която се носеше удивен или доволен шепот.