Колин Фалконър - Стигмата

– Защо си ги пуснала днес тук? Казах ти, че не искам тия хора в къщата си.

– Исках да прегледат ръцете на Фабрисия. Той е лечител, най-добрият в цялото графство Фоа.

– И какво каза?

– Според него сама си е нанесла раните.

– Какво? Защо ще си причинява подобни неща?

– Как иначе да ги обясни?

– Мисли, че тя се самоизтезава, така ли? Твоят свят човек е луд.

– Накара я да си покаже ръцете и краката. За малко да припадна. Все по-лошо става. Кълна се, че една от раните пробива цялата плът на ръката ѝ.

– Нали не мислиш, че е обсебена? Менгарда беше обсебена. Страдаше от падания, излизаше ѝ пяна на устата, когато Дяволът беше в нея.

– Като се изключат раните, нашата Фабрисия си е същата.

– Из градчето само за Бернар говорят. Разправял, че видял страховити мълнии да излизат от ръцете ѝ, когато го докоснала.

Мълнии ли, помисли си Фабрисия. Наистина ли е казал подобно нещо, или хората са си го измислили? Тя само помогна на стария човек да се изправи. Издърпа кожите над главата си, отвори уста и нечуто изпищя в мрака. Не искаше да слуша повече.

– ...разправят, че и аз съм щял да умра, ако не била положила ръце върху мен. Истина ли е? Видя ли я да прави нещо с мен?

– Моли се за теб и те прегръщаше, както правех и аз. Нищо повече.

– Знаеш ли, че тези рани, които има, са същите като раните на нашия Господ при разпъването.

Настъпи дълго мълчание и Фабрисия затаи дъх. После се чу гласът на майка ѝ.

– Гуилхем казва, че Бог не може да умре и че Иисус е бил просто добър човек, дошъл да ни помогне. Казва, че кръстът е знак на Дявола, защото представлява силата на Рим, а не могъществото на Бог и...

– Не искам да слушам повече богохулните ти приказки в тази къща!

Вятърът изплющя в ленената завеса и пълната луна надзърна иззад облаците. Фабрисия протегна ръце на светлината. Вече и в леглото носеше ръкавици.

– Нека това да отмине – промърмори тя. – Ако наистина имам сила да лекувам рани, нека излекувам своите. О, Богородице Дево, светице на прегрешилите, имай милост.

– Какво ще правим? – чу тя да пита майка ѝ.

– Не знам, mоm сое г . В Тулуза ни каза, че искала да влезе в манастир. Бях против, но може би това е единственото решение. Само там ще е в безопасност.

Видя ли, помисли си Фабрисия. Никога не е имало друг избор. Не знам защо съм избрана за това, но когато Бог те посочи с пръст, не можеш да се скатаеш в ъгъла и да се скриеш. Може и да е умрял на кръста, може и да не е; знам само, че е изпратил дамата в синьо, за да ме отдели от другите, и сега мога само да се опитам да го понеса.

ВСИЧКИ, ОТИШЛИ в дома на Пон, за да чуят проповедта на Гуилхем Витал, сега се блъскаха в църквицата извън портата за литургия, заедно с онези, които не бяха посетили проповедта на еретика. В неделя всички бяха християни. Някои от тях, чула беше баща ѝ да казва, ловели риба и от двата бряга; кланяли се на добрите хора и молели да ги благословят, но се изповядвали при свещеника, в случай че имало Съден ден и Иисус наистина измъкнел плесенясалите им кости от гроба, за да отговарят за деянията си.

Валеше трети пореден ден и освободените роби и бедните, всички бяха натъпкани заедно, зъзнеха в тънките си вълнени наметки и дървени обувки. Вонята на телата и влажната вълна беше непоносима. Димът от тамяна само влошаваше положението и в църквата се носеше сладникава смрад. Фабрисия я заболя главата, а очите я засмъдяха.

Отец Марти каканижеше неразбираемо на латински. Никой не му обръщаше внимание. Някакви каруцари отзад бяха довели кучето си, а жената на мелничаря клюкарстваше със съседката си, сякаш бяха на пазара. Младежите от градчето влизаха и излизаха, флиртуваха с дъщерите на Пон и си подхвърляха забележки помежду си.

Елионор се прекръсти, когато отец Марти ѝ даде причастието.

– Ето челото ми, ето брадичката ми, ето ухото ми, ето и другото.

Съседката ѝ се изсмя. Анселм гневно ги изгледа.

След като бяха споделили тялото Христово, изпяха благодарствена молитва, а после излязоха от църквата в мразовитата сутрин. Духаше вятър и в дълбоките прорези из уличките течеше вода, превръщаше ги в лепкава кал, в която ботушите затъваха и се изхлузваха от краката, ако човек не внимава. Пред портата в рова имаше мъртва врана. Лоша поличба.

Присъединиха се към останалата част от градеца в парцалива процесия обратно нагоре по хълма. Издърпаха качулките над лицата си, за да се защитят от студа.

След тях се тътрузеше една жена. Менгарда, последната любовница на отец Марти. Фабрисия позна по изражението ѝ, че може да носи единствено беда. Тя беше навъсено създание с подути, прекалено големи устни. Вървяла гърбом, така беше чула да казва майка ѝ на баща ѝ веднъж, когато майка ѝ си мислеше, че не слуша. Никога не се усмихваше на никого, само гледаше изпод вежди, сякаш всички само нея обсъждат. А тя подозираше, че така и правят. Хората от градеца обичаха да говорят и последната любовница на отец Марти беше тема за разговор като всяка друга.