Колин Фалконър - Стигмата

Вярваха в следното: всичко, което не е духовно, е осъдено на разруха и не заслужава уважение. И макар да бяха сурови към себе си, с останалите бяха милостиви; приемаха, че не всеки може да живее при такава сурова дисциплина, затова, за да се спаси душата, трябваше само да се повярва в тяхната проповед – да бъде вярващ , – да им показва уважение и да приеме кръщението във вярата точно преди смъртта си.

И затова толкова много селяни излязоха от къщите си, за да се проснат в краката им и да помолят за благословията им, докато минават. Откакто семейство Беранже живееха в Сент Ибар, за пръв път в градеца идваха еретици и Фабрисия не беше разбрала колко много вярващи има само в техния градец.

Тя наблюдаваше любопитна и чак накрая си даде сметка, че са се запътили към нейното жилище . Елионор, която стоеше до нея, изобщо не изглеждаше изненадана от тази чест. Фабрисия осъзна, че майка ѝ го е очаквала, и когато проумя каква е причината, страните ѝ пламнаха от унижението.

Гуилхем Витал спря пред вратата им. Елионор се отпусна на колене.

– Благослови ме, отче, и се помолете да имам добър край [22] Ритуалният поздрав от обикновените катари към съвършените бил: "Благословете ме, господине (добра госпожо), и молете Бога да направи от мен добър християнин и да ме отведе до добър край". На този ритуален поздрав съвършеният катар или съвършената катарка отговаряли: "Нека Бог чуе молбата, нека направи от теб добър християнин и те отведе до добър край". – Бел. Прев. .

Гуилхем я благослови, после погледна към Фабрисия, предложи ѝ да направи същото. Фабрисия дръпна назад качулката си и сведе глава, но не поиска благословия. Също като Анселм и тя продължаваше да се смята за католичка, независимо какво говореха другите.

Елионор въведе двамата свещеници вътре и ги настани до огнището. Донесе им вода и малко хляб. Ядели малко други неща, така бяха разказвали на Фабрисия, не вкусвали месо, нито пиели вино и не постели само по време на Велики пости, а през цялата година. Личеше и по външния им вид.

Странно ѝ беше да види как някой разчупва хляба, без първо да се прекръсти. След това те коленичиха, за да се помолят на Бог, а когато Елионор се присъедини към тях, Фабрисия също падна на колене. Нямаше да я заболи, помисли си тя, макар че на баща ѝ нямаше да му хареса да го види.

– Ти си прословутата Фабрисия, така ли? – най-накрая попита Гуилхем.

Той протегна ръка към нея, за да се приближи. Костеливите му китки бяха покрити с гъсти тъмни косми. Много беше чувала за него, откакто бяха дошли в планините, за проповедите му, за удивителната му енергия, уменията му на лечител. Физически той беше блед скелет с проницателни сини очи, но поведението му не съответстваше на външния му вид, защото се държеше като мил чичо. – Покажи ми раните си.

Фабрисия погледна към майка си.

– Разказвала си на хората за тях ли?

– Защо трябва да казвам на някого? Те всички вече говорят.

– Затова ли са дошли?

– Какво трябваше да направя? Ти не искаш да говориш с мен по този въпрос. Отец Гуилхем е най-добрият лекар в планините. Всички го знаят.

– Дай да видя ръцете ти – поиска отново Гуилхем. – Хайде, няма да те нараня.

Фабрисия свали ръкавиците си. Гуилхем много внимателно разви парчетата плат, с които Фабрисия ги увиваше. Щом разви превръзката, тя чу как неговият другар пое рязко дъх и отмести поглед.

Гуилхем се намръщи.

– Сигурно изпитваш непоносима болка.

– Случва се.

– Тези рани почти напълно пронизват дланите. Откога са така?

Фабрисия не отговори и той се обърна към Елионор.

– Когато времето се стопли и тя не свали ръкавиците, станах подозрителна. Тогава разбрах. Не знам преди това колко време ги е имало.

Гуилхем приближи ръката ѝ до носа си и помириса. Изглеждаше дълбоко озадачен.

– Няма загнояване, нито лош мирис, нито отделяне на течности. – Той вдигна поглед към Фабрисия. – Как поддържаш раните толкова чисти?

Фабрисия се опита да издърпа ръката си, но той я държеше здраво. За толкова мършав човек беше много силен.

– Нищо. Само слагам превръзки, за да не тече кръв.

Гуилхем поклати глава.

– Майка ти казва, че имаш рани и на двата си крака. Покажи ми.

Фабрисия седна на рейката и махна обувките си. Една от превръзките беше кървава.

– Това е невъзможно – рече другарят му.

Гуилхем не изглеждаше толкова смутен. Постави единия от краката ѝ в скута си и го огледа отблизо.

– Как вървиш?