Колин Фалконър - Стигмата

Фабрисия свали ръкавиците си. Елионор ахна.

– Свети Боже ! Какво е това?

– Изгорих се на огъня, докато махах котлето от огнището. Няма нищо.

– За пръв път виждам такива рани от изгаряне! Ти ли ги направи?

Фабрисия поклати глава.

– Как тогава са се появили? Друг ли ги направи?

– Никой нищо не ми е направил.

– Болят ли те?

– Да.

– Друг знае ли?

Тя поклати глава.

Елионор се осмели да докосне ръба на раната, но бързо отдръпна ръката си като опарена.

– Какво означават?

– Не знам, мамо.

Елионор заобиколи масата и застана зад нея. Обви ръце около талията ѝ и я прегърна. Фабрисия усети, че плаче.

Наблюдаваше мъчителното издигане и снишаване на гърдите на баща си: той отново се закашля и по бузата му се застича нова струйка кървава пяна. Изведнъж се почувства слаба, усети как пада, но Елионор я задържа в силните си ръце.

– Бъди силна, дъще – прошепна тя. – Ще го преживеем.

АНСЕЛМ ПРИМИГНА и отвори очи. Цепеница подскочи в решетката на огнището. Фабрисия поддържа огъня през нощта. Елионор дремеше на стола до масата и седна веднага щом усети, че се размърдва.

– Анселм, не ставай! Ранен си.

– Не мислех да спя толкова дълго – рече той. – Колко е часът? Слънцето изгряло ли е? – Той спусна крака отстрани на масата. Елионор се опита да му попречи да стане, но той отблъсна ръката ѝ. – Какво правиш? Трябва да ставам и да вървя на работа.

– Не можеш, днес недей. Вчера беше ранен. От каруца. Виж. – Тя му посочи синините. – Свещеникът беше тук и ти даде последно причастие. Всички мислехме, че си мъртъв.

Анселм изглеждаше объркан. Огледа окървавената си туника, съсиреците, които бяха засъхнали и почернели в прорезите на дървото на масата. Постави ръка на ребрата си и се намръщи.

– Понаболяват ме.

– Свети Боже! – Елионор пое дъх и седна. – Невъзможно. Благодаря ти, Иисусе, но не е възможно.

Анселм се изправи, олюля се на пръсти и се улови за масата.

– Колко време съм спал?

– От вчера сутринта, когато работниците те донесоха – отговори тя.

– Виж, драскотина, нищо повече – каза той. – Сигурно съм си чукнал малко главата и толкова. Чувствам се така, сякаш цяла нощ съм пил. – Елионор зарида. Той разроши косата ѝ. – Не го приемай така, mоn соеur [19] Сърце мое (фр.). Бел. Прев. . Добре съм.

– Мислех, че си мъртъв!

– Как не – рече той, сякаш е несломим.

Фабрисия наблюдаваше от другата страна на стаята, уви ръце около врата на баща си и вдъхна мириса му; пот и мирис на съсирена кръв, но за нея ухание, сладко като живота. Той я потупа по раменете, объркан от суетенето.

– Наистина съм ви изплашил, а?

– Днес трябва да почиваш – посъветва го Фабрисия и той ѝ позволи да го настани отново на масата.

Обаче по-късно сутринта, докато двете жени спяха, изтощени, той си взе малко хляб, сирене и нова туника и се измъкна през вратата, спусна се надолу по хълма към църквата, за да се увери, че онези мързеливи негодници, които беше наел да носят камъните му, не се разтакават, вместо да работят.

НА СЛЕДВАЩАТА СУТРИН Фабрисия тръгна надолу по улицата към главната порта . Никой не вдигна ръка да я поздрави, нито ѝ се усмихна, съпровождаха я само подплашени погледи, съседите припряно се вмъкваха през вратите на къщите си и си шепнеха. Помисли си, че е заради ръкавиците. Дали някой не е видял кървавите капки? Не, превързах ги с цялото си умение, но не мога да прикрия как кървя, болката, която чувствам. Сигурно е заради това.

Тогава видя отец Марти. Той ѝ се ухили. Добре, нямаше смисъл да бяга, затова спря и го остави да я приближи. Да приключваме вече, той все някак ще осъществи отмъщението си заради наранената си гордост, вътрешната, както и външната.

Свещеникът спря с ръце на кръста.

– Последния път ме изненада – рече той. – Следващия няма да съм толкова непредпазлив.

Болката в краката ѝ беше неистова и тя трябваше да свали тежестта от тях. Облегна се на стената на една от къщите, опита се да прикрие страданието си, за да не проличи на лицето ѝ.

– Какво си правила с тези ръце?

– Нищо. Тази сутрин ми е студено.

– А всички останали от градчето се потят! – Той сграбчи ръката ѝ и свали ръкавицата. – Превръзки! Видях ги и онази вечер, когато дадох последно причастие на баща ти, преди да умре. Какво си сторила на себе си?

Тя дръпна рязко ръката си.

– Какво да правим ние бедните селяци с вас, семейство Беранже? Ти си слагаш превръзки без нужда, баща ти е умрял, а после се съживява. Видях го тази сутрин горе на скелето, поправяше нефа на църквата ми, вместо да лежи под нея. Как е възможно?