Колин Фалконър - Стигмата

– Свети Боже! – възкликна на езика ок Елионор и разблъска мъжете, ридаеше от мъка.

– Мъртъв ли е? – извика Фабрисия.

Анселм не беше мъртъв. Прокашля се, изплю кръв на масата и по ризата си. Жив беше, но животът му висеше на косъм. Елионор залюля главата му в ръцете си.

– Какво си направил със себе си, съпруже? – тя огледа мъжете. – Падна ли?

– Каруцата беше – рече един от мъжете и избърса кръвта от ръцете си в ризата. – Тъкмо приключихме разтоварването на няколко камъка, когато конят се уплаши и потегли. Пропусна копитата, но не и колелата.

– Натоварена ли беше?

– Свалили бяхме повечето от камъните, но видях как колелото мина през гърдите му. Чух ребрата му да пукат.

– Какво да правим? – попита най-младият. – Няма лекар в градчето, който да разбира от неговото изцeляване.

– Не ни трябва знахар, а свещеник – рече друг, останалите впериха погледи в него и се умълчаха.

Фабрисия докосна рамото на майка си. Елионор запуши уста с юмрук, за да потисне писъка. Фабрисия не смееше да погледне баща си, от устата му излизаха кървави мехурчета, розова пяна. Звучеше, сякаш се дави.

Мъжете, ужасени, се скупчиха до стената.

– Имат право – прошепна Елионор. – Трябва ни отец Марта.

– Ти мразиш свещеника.

– Така е, но това е неговата религия. Няма да допусна да умре без нея. Единственото, от което се страхуваше, беше да умре без последно причастие.

– Той няма да умре.

– Ще умре, погледни го! – Вдигна ръката му и я допря до устните си. – Нали ти говорех да внимаваш? – Проплака към Анселм, положи глава на масата и захлипа. – Защо някой от вас не му е помогнал! – изкрещя тя, мъжете се присвиха до стената и въпреки ръста си заприличаха на малки деца, които се крият от каиша на баща си.

На Фабрисия ѝ стана жал за тях. Не бяха виновни.

– Един от вас да доведе свещеника – каза тя.

Почти се сбиха кой пръв да излезе през вратата. Наложи им се да си проправят път през навалицата, която се беше струпала на вратата им. Новината за инцидента беше обиколила градеца.

Анселм се опита да вдигне ръка. Клепачите му потрепериха.

– Ели... онор...

– Не говори, съпруже. Пази силите си.

– ... t'aime... топ со... еиг... Обичам те, любима.

– Казвах ти да внимаваш! – отново изплака Елионор.

Фабрисия донесе кофа с вода и парцал, за да измие кръвта от брадата на Анселм. Челото му беше студено и влажно, дишаше хрипливо. Какво ще правим без теб, запита се тя. Приемахме те за даденост толкова дълго време.

Колелото на каруцата беше оставило отпечатък върху гърдите му. Имаше кървава резка върху кожата му и грозна морава синина се разпростираше по цялата лява страна на гърдите. Тя посегна инстинктивно с облечената си в ръкавица ръка и я положи там, където го болеше. Майка ѝ се взираше в кръвта, която се беше просмукала през вълната и я беше изцапала в ръждивочервено.

– Какво правиш? – прошепна тя.

– Само облекчавам болката му – отговори Фабрисия, истината беше, че не знаеше защо го е направила.

– Какво им е на ръцете ти?

– Нищо им няма.

Анселм въздъхна дълбоко, сякаш каруцата беше лежала на гърдите му и току-що са я вдигнали. Елионор обори глава на ръцете си в отчаяние и зачака отец Марти. Знаеше, че съпругът ѝ няма да умре, докато проклетият свещеник не го опрости.

– Почувства ли мириса? – унесено попита тя. – Колко странно. Лавандула.

– Казаха ми, че умира – рече отец Марти.

– Разочарован ми се струвате – каза Елионор.

– Таксата е същата, умира или не умира. – Очите му проследиха Фабрисия. Анселм измърмори няколко думи като изповед и отец Марти допря ухо до устните на баща ѝ, за да чува. Той повтори думите на целия ритуал. – Два сола . Как ще ми платите?

– Махни си очите от нея, куче! Имам парите. Прави каквото трябва и се махай.

Отец Марти взе монетите, ухили се за последно към Фабрисия и си тръгна. Елионор го проследи с поглед.

– Сатани. Кажи-речи всичките.

Анселм беше прекалено тежък, за да го местят на леглото, донесоха завивки и възглавници на масата, за да му създадат удобства. Цветът му се беше подобрил и изглежда, не го болеше толкова, когато дишаше. Фабрисия си позволи да отправи молитва да оживее, но не се осмели да изрече думите на висок глас. Казват, че ако Дяволът чуе за какво таиш надежда. Ще дойде и ще си постави за цел да я унищожи.

Стояха от двете страни на масата и гледаха как диша. Елионор галеше косата му.

– Не спирай да се бориш, мой съпруже великан. Не ме оставяй сама на този свят – тя погледна над него към Фабрисия. – Покажи ми ръцете си. Да не мислиш, че съм забравила? Хайде.