Филип се обърна към дойката.
– Досега с какво име го наричахте?
Тя сведе глава.
– Р 'tit т 'sieur [14] Малкият господин (фр.). – Бел. Прев.
, господарю.
– Не е ли благословен от свещеник?
– Когато се роди. Свещеникът го нарече Филип, като вас.
– Не, не искам да е като мен. Филиповците на този свят воюват, а всъщност трябва да градят мир. Ще го наречем Рено и се надявам да порасне добър млад мъж като моя оръженосец тук. Страните на Рено порозовяха, преизпълнен с гордост. Филип върна детето на дойката. – Предадох ги, предадох и двамата. Оставих ги, а трябваше да бъда с тях. Повече никога няма да позволя да стане така.
Сент Ибар, Лангедок, Пей д 'ок [15] Буквално "Страната на Ок". Езикът "Ок" на френски "langue d'oc" са група романски диалекти, използвани в Южна Франция. В северните части са се говорели диалектите на езика "ойл" (langue d'oil). "Ок" и "ойл" са думите, които са означавали "да". Днес понятието "Пей д'ок" се използва при означаването на произхода на френските вина от област в Южна Франция, доста по-малка от средновековната област Пей д'ок. Но и днес съществува административна област във Франция, която носи името Лангдок (или "Езикът Ок"). – Бел. Прев.
Пролетта на 1209 г.
В ЧАСА ПРЕДИ СЛЪНЦЕТО да се скрие зад планините, наставаше миг, в който светлината беше съвършена. Фабрисия имаше чувството, че може да протегне ръка и да докосне всяка недорасла туфа мащерка, лавандулов храст и дъб джудже от garrigue [16] От фр., растителност, която е непрекъсната и храстовидна (най-вече зелени кестени, розмарин и др.) в средиземноморските области представлява деградирала форма на гората. – Бел. Прев.
. В долината отдолу житните ниви, пасбищата, полята приличаха на гигантска шахматна дъска.
В долината бадемовите дръвчета бяха напъпили, сезонът се променяше и въпреки че слънцето все още беше бледо, а огънят в огнището не топлеше, освен ако човек не седи досами него, времето беше започнало бавно да се затопля. По улиците се стичаше топящ се сняг, ледът, който висеше от покривите и гредите над вратите, постоянно капеше през деня, а останалият по усойните улички сняг се беше превърнал в сивокафява кал. Въздухът беше толкова чист, че се различаваха сивите клони на брезата и ясена от другата страна на долината.
Скоро нямаше да има оправдание да носи вълнените си ръкавици всеки ден.
Наблюдаваше гърбавия Бернар как бавно и мъчително минава през източната порта, обратно към своя дом от другата страна на долината. През рамото си носеше няколко хилави лука, които не беше продал на пазара. Някакви хлапета го следваха, подиграваха му се и го замеряха с камъни. Един отскочи и го удари по слепоочието. Бернар падна с главата надолу в канала.
Фабрисия остави кошницата си и хукна към хлапетата, които се разбягаха из уличките.
– Знам ви кои сте! – извика тя след тях. – Майките ви ще научат какво направихте!
Бернар лежеше по очи в канала. Отначало го взе за мъртъв, но когато го разтърси, той отвори очи и седна. Май не знаеше къде е и закуцука да събира главите лук, пръснали се по пътеката.
– Ранен ли си? – попита Фабрисия.
– Не съм.
Свикнал е на такова отношение, помисли си тя. Като куче, риташ го, а то продължава да ти лиже ръката.
– Тече ти кръв – каза Фабрисия.
Камъкът беше бутнал шапката му и тя сложи ръка на главата му, за да огледа раната. Това беше глава на старец, разкривена, с издължена форма; разправяха, че така бил роден, излязъл от утробата на майка си със сплесната глава.
Бернар притвори очи при допира ѝ.
– Добре ли си? – пак попита тя.
Той се олюля на колене, после се пресегна и я улови за китката. Фабрисия се отдръпна. Изплаши я.
– Съжалявам. Усещането е много хубаво. Сякаш хладна река протече през мен.
Тя веднага се засрами от страха си. Старият Бернар нямаше да стори никому зло. Помогна му да се изправи на крака, подаде му шапката, събра останалия лук от земята и го върна в торбата.
– Dieu vos benesiga – рече му тя на езика ок.
– Бог и теб да благослови, Фабрисия – отвърна той на благословията ѝ и откуцука.
Фабрисия забърза обратно към градеца. Бейлът на градчето затваряше вратите на залез-слънце и тя пристигна точно навреме. Късно беше за вълци, но понякога из околностите върлуваха каталонски разбойници. Кална уличка се висше нагоре по хълма между къщите, сгушени една до друга. Пилета щъкаха и се разбягваха, щом наближеше.
Читать дальше