Колин Фалконър - Стигмата

– Ще се отправим на юг, към Албигоя – каза той на съпругата си. – Там, надолу, пет пари не дават за епископа. Ще започнем отначало.

Той погледна Фабрисия и отново го завладяха гняв и жалост. Как му се щеше да може да размаже черепа на свещеника.

– Защо не ни е казала? – попита той жена си.

– Опитала се е да те предпази – отговори тя и той на мига разбра, че има право.

– Тръгваме в края на седмицата – обяви той. – Тоя смрадлив град. Може би ако отидем достатъчно на юг, ще намерим малко покой. Дано това копеле изгние в Ада.

КАМБАНИТЕ удариха за литургията на деветия час, а той все още не беше се завърнал. Рено отиде с кон до селото да го потърси. Откри коня на сеньора да пасе пред църквата.

Влезе вътре. В сакристията гореше кандило. Трябваха му миг-два, за да привикнат очите му с мрака, после слезе по тесните стъпала към криптата. Стъпките му отекваха по каменните плочи.

Филип беше запалил свещ близо до гробницата ѝ и лежеше свит отгоре ѝ, увит с плащ от заешки кожи. Дъхът му замръзваше във въздуха. Тук долу смъртта беше навсякъде, членовете на пет поколения назад от семейството на барона [13] Барон е благородническа титла, най-ниска в перската система, и често се равнява по значение на "феодал". Ако един барон притежава феод, той се нарича барония. Баронските титли в Средновековието са наследствени. Във Франция баронът по ранг е между виконта и рицаря. – Бел. Прев. бяха погребани в това подземие и вече не оставаше много място.

– Какво правите тук? – попита Рено.

– Сбогувам се.

– Ще замръзнете до смърт.

– Не ме интересува.

– Смъртта е лъжлив приятел, господарю. Прави така, че да забравите за дълга си и за онези, които все още са живи и разчитат на вас.

Филип потри грубия камък с облечен в ръкавица пръст.

– Сигурно е страдала, преди да умре. Не заслужаваше да страда. Така и не разбрах защо на смъртта ѝ трябва толкова време, преди да свърши своето. Особено при онези, които не са жестоки. Тя заслужаваше по-добра участ.

– Така е. Заслужаваше.

– В Земите отвъд имах приятел. Южняк, от Лангедок. Добър човек. Веднъж видях как удря някакъв главорез заради жестоко отношение към кон. На два пъти спаси живота ми. Беше отдаден на вярата си, редовно се причестяваше и никога не беше сторил зло на човек. Умря по начин, който човек не може и да си представи. При една схватка го раниха в корема и краят му дойде след седмица, не спираше да вие от болка. Заслужаваше по-милостива смърт. Други мъже носеха кръста, докато изнасилваха жени, най-голямо удоволствие им доставяше да изтезават затворниците си, тези мъже преживяха войните в добро разположение на духа и крепко здраве. Признавам, че не проумявам делата Божи, нито живота, който ни е дал.

– Но ние сме тук и трябва да направим най-доброто.

Филип се разсмя. Всъщност смехът му приличаше повече на пролайване от изненада или пък беше учуден, че е говорил така открито със своя оръженосец. Седна.

– Да, имаш право. Трябва да изпълним дълга си. И въпреки това... – Той проследи гравирания надпис с името на камъка. – Понякога, ако мъж или жена изчезнат изведнъж от света, той се изпразва.

– Тя не ви е напуснала, без да ви остави нищо, което да ви напомня за нея.

– Този мой завързак отне живота ѝ.

– Сигурен съм, че не е искал да живее без майка си. И той е толкова онеправдан, колкото сте и вие в тази скръб. Ами какво ще кажете за добрата си съпруга, която е сега в Рая, милостив да е Бог? Тя би ли искала да го изоставите?

Филип седна бавно с неохота и го тупна по рамото.

– Откъде се извъди такъв мъдрец, когато си само на тринайсет? Имаш право. Стига вече. Покажи ми моя син.

Дойката, която го държеше, имаше повехнала кожа и мило лице и май не пусна бебето с желание. Синът му вече беше на половин година, сукалче, което риташе, усмихваше се и дъвчеше като гладен дървар юмрука му. Видя баща си и го дари с беззъба усмивка.

Филип беше влязъл в стаята, готов да се изправи срещу врага, който беше убил съпругата му, но тази единствена милувка го остави разголен и обезоръжен.

– Той е съвършен – рече на Рено, сякаш детето му някак случайно му е подадено.

– Добро момче е. Има вашите черни къдрици.

– Но очите на майка си. Виж, Рено, същите са. Сякаш тя ме гледа.

– Расте буйно. Погледнете го. Един ден ще е великан като вас.

– Чувствам нея в него.

– Трябва му име, господарю.