Колин Фалконър - Стигмата

Момчето се подвоуми с тържествено лице.

– Най-напред трябва да се погрижа за коня си.

– Дядо ти ли те научи на това? Добре, тук имаме конярчета, които да се погрижат за него.

Възнамеряваше да го свали от коня, както би свалил дете, но вместо това Рено се спусна по седлото и последва Филип до замъка със скръстени зад гърба ръце.

Той ще се справи, помисли си Филип.

Докато момчето стоеше до огъня, от него се издигаше пара. Дори устните му бяха сини. Мъжете се разсмяха, а жените се засуетиха.

– Казвам се Рено – каза момчето.

– Знам кой си.

Жените го разтриха с ленени кърпи и мислеха да го съблекат там, направо в залата, но той ги спря.

– Ние, господата, ще се оттеглим, за да се облечем насаме – рече той и поведе момчето нагоре към спалнята.

Това се случи преди десет години. През следващите той го научи как да държи копието насочено към въртящата се мишена, как да се бие с меч, боздуган и кинжал, как да язди с изправен гръб на седлото. Показа му още как да използва арбалет и момчето се оказа с по-стабилна ръка и по-точно око от всеки мъж, когото беше виждал. Възнамеряваше да му купи кон, броня и меч през новата година и да направи така, че да го посветят в рицар на следващия празник за Великден.

Възмъжал беше през годината, в която Филип беше отсъствал. Остави го тънък като вейка, а сега беше заякнал и отговаряше. Имаше сини очи и пясъчноруса коса като баща си, беше изключително упорит и изумително верен.

– Трябва да се храните, сеньор – говореше той.

– Не съм гладен – изръмжа Филип.

Позволи Рено да го изправи на крака и се заклатушка надолу по стъпалата. Кучетата чоплеха от наръфаните кости на пода, душеха около боклук от полуизядени кафяви круши. Навсякъде из залата имаше кал и на никого не му беше минало през ума да помете тръстиките. От сламеника до студеното огнище се носеше хъркане, а от конюшните – смях. Отиде до прозореца, видя конярчетата да играят хазарт на двора. Трябваше да хранят конете и да изнасят тора от конюшните.

Рено вдигна на крака най-близкия от слугите и го улови за ухото.

– Господарят ти се прибра и сега скърби. Днес само те хокам, утре ще се появя с камшика. Направи така, че да си свършиш работата.

Разблъска останалите от сламеника с ритници. Слугите се разтичаха: не му трябваше камшик. Така или иначе, нямаше да го използва, но не беше необходимо да го знаят.

Слезе към килера, прескочи заспал на стълбите слуга от кухнята. В брашното имаше гъгрици, а сред провизиите – мишорляци. Под ботушите му захрущя зърно. Плъховете бяха прогризали чувалите с жито, а на масата лежеше фазан, който трябваше да бъде оскубан. Изглежда, нехайно бяха оставили свинското неосолено и то бе гранясало.

– Опитах се да им кажа – каза Рено. – Кой да ме слуша! Дори се говореше, че няма да се върнете.

– В гърнето има плесен, за Бога.

Какво очаквах, запита се той. Когато сложих кръста, на нея ѝ се е наложило да плаща на войниците, да хока слугите, да нареди кожите да се ощавят, зърното да се смели, да се преброят торбите с подправки и свещите. Дали не беше права, че той по-добре щеше служи на Бог тук във Верси, а не в Йерусалим.

– Когато лейди Алезаис умря...

– Разбирам. Вината е моя и на никого другиго. – Момчето вече беше будно, стоеше до студеното огнище, разширило очи от страх. – Събери слугите – рече му той. – Има работа за вършене.

Момчето хукна.

Филип се обърна към Рено.

– Слънцето изгря. Искам всички покривки за маси и легла да се изперат. Имаме ли достатъчно дърва за зимата? Погрижи се. Сега, когато се прибрах, мисля, че повече ще те слушат. Утре отиваме на лов. Ще се молим да намерим един-два елена, както и тлъст глиган, иначе ни чака постна зима.

Някъде в замъка плачеше дете.

– За Бога, какво е това?

– Все още няма име – обясни Рено. – Искате ли да го видите?

– Не сега. – Той се обърна към стъпалата. – Отивам при конярите, да им изхвърля заровете в рова. После могат да отседлаят коня ми.

– Къде отивате?

– Да поговоря с жена си.

ФАБРИСИЯ ПРОСТЕНА и се обърна на една страна. Пъхна ръка между краката си и се взря в слизестата, водниста кървава каша. Помисли си, че точно така се чувства млад мъж, повален в битка, ограбен и пребит от другаря, от когото малко преди това е бил очарован.

А тя го беше имала за толкова тъжен, толкова мил. Трябваше да стане от пода, майка ѝ скоро щеше да се прибере от пазара. Дали да ѝ каже? Но след това тя щеше да каже на баща ѝ, а той нямаше да остави това току-така. Семейството ѝ щеше да бъде разорено.