– Хиляди пъти простете. Но... вярвах, че вие ще можете да ми помогнете. Загубен съм.
Над тях по гредите на Портата на графовете [11] Вход откъм южния трансепт на базиликата "Сен Сернен" в Тулуза. – Бел. Прев.
дяволите къс по къс разпарчетосваха прокълнатите. Отхвърлянето ми от Рая, помисли си Симон, предадено с красноречивата калиграфия на Бог. Вече отидох прекалено далеч, няма връщане.
– Съжалявам за нещастието ти, Анселм. Но не знам нищо за това. Сега ти пожелавам приятен ден.
Анселм остана с отворена уста насреща му, но после объркването му се обърна в гняв. А, сега вече разбра, помисли си Симон. Какво ли ме е издало? Дали не е собствената ми непримиримост? Безразличието ми към положението му? Защото зидарят ме хвалеше като добър човек и до този момент не му беше хрумвало, че може да греши. Той работи с твърдата сигурност на камъка, а такъв човек не може истински да улови вечно менящата се, вечно приспособяващата се природа на душата.
Какво ще направи сега Анселм?
Нямаше да му се наложи да разбере; той удари кончето си по задницата с тоягата си и забърза в посока към Капитол [12] Сградата, в която са се събирали градските управници на Тулуза. Строежът на първата сграда започва около 1190 година. До ден-днешен на това място, макар и след преустройства и промени през вековете, на самата сграда и площада пред нея се помещава градската управа, а също театърът, операта и симфоничният оркестър на Тулуза. Името е препратка както към хълма Капитолия в Рим, така и към думата "капитулум" – място за събиране на управниците. – Бел. Прев.
. Анселм тръгна след него, но беше ограден от свитата на преминаващ на кон рицар, който се прибираше в замъка си. Симон се обърна да погледне назад само веднъж, видя Анселм да стои пред портата като олицетворение на отчаянието, около него Тулуза вреше, кипеше и се веселеше. Той се завъртя около себе си, сякаш се е изгубил, улови глава в ръцете си, после удари коленете си с юмруци. Хората го зяпаха, мислеха го за луд, пристъпваха предпазливо около грамадния мъж с ръкавици без пръсти и юмруци като чукове.
Симон подмина някакъв просяк на улицата, присвит в канала, с превръзки върху кървящите си рани. Не всички умоляващи страдаха, някои от тях имаха фалшиви наранявания, връзваха парцали, натопени със сок от черница към здравите си крайници, за да изпросят милостиня и да печелят с измама. Денем се провикваха печално, а нощем се спотайваха из уличките, за да прережат гърлото на почтения човек и да му вземат сребърните монети.
Погледна изпотрошените му зъби, лъжливите му очи. Все едно себе си виждаше в огледало.
Когато Анселм се прибра у дома, първото, което направи, беше да удари с юмрук вратата и да разцепи дървото, от кокалчетата му пръсна кръв. Елионор ахна и се втурна към него, той я отблъсна. Обърна се към дъщеря си.
– Какво ти е сторил?
Ужасена, Фабрисия се отдръпна назад към стената.
Елионор застана между двама им. За пръв път виждаше съпруга си такъв.
– Какво ти става, съпруже? Говори. Плашиш ни.
Погледът му беше подивял.
– Освободиха ме от работа по заповед на епископа. Без да ми обяснят причината. Когато говорих със свещеника от Сен Сернен, той каза, че приорът е наел друг за поръчката, която беше обещал на мен.
– И какво общо има това с Фабрисия? – попита Елионор, но още докато изричаше думите, разбра. – Свещеникът! – тя удари с юмруци широките гърди на съпруга си. – Какво ти говорих? Защо не се вслуша в думите ми?
Анселм улови ръцете ѝ и погледна към Фабрисия.
– Истина ли е? Насилил ли те е?
Тя не можеше да проговори. Елионор обаче можеше.
– Каза, че е добър човек! Няма добри мъже, няма такива в Църквата!
Анселм взе дърводелското си шило и тръгна към вратата.
– Ще убия това копеле – рече той, но двете жени го настигнаха веднага и всяка улови една от ръцете му.
– Не! – пропищя Елионор. – Помисли за нас! Какво ще правим без онзи, който печели хляба? За това помисли ли? Няма да знаят милост към нас, убиеш ли свещеник!
Анселм се поколеба, позволи им да го издърпат обратно в къщата. Знаеше, че Елионор е права. Нямаше какво да направят, срещу Църквата бяха безсилни.
Още същия ден взеха решение. Анселм го обсъжда в дългия следобед с жена си и заключиха, че нямат друг избор. Симон сигурно беше убедил приора да махнат Анселм от поръчката, приорът пък беше убедил епископа, а щом епископът беше срещу него, той нямаше да намери работа в нито една църква в Тулуза. Почуди се каква ли история е разказал Симон за него. Или просто е казал истината. И в двата случая плащаше зидарят.
Читать дальше