Колин Фалконър - Стигмата

– Добре сте дошли и можете да почакате до огъня, ако искате – покани го тя.

Той седна на малкото столче до огнището, умът му беше празен от паниката. Страхуваше се, че може да не стори онова, за което беше дошъл, страхуваше се и че ще го стори. Изведнъж беше изгубил представа, как да постъпи.

Как се правеше? С проститутка плащаш пари и тя си вдига полите или поне така му бяха казвали. Една съпруга покорно се приготвяше в съпружеското ложе и очакваше господаря си. Имаше ли друг начин? Дочул беше от някои от учениците в университета да говорят за жените в града, когато си мислеха, че никой не ги чува, обсъждаха какво биха позволили някои, а други не биха. Изглежда, че макар да зависеше от природата на момичето, зависеше и от природата на мъжа и от неговата дързост, изразена с думи и действия.

Не знаеше нищо за подобни подходи. Трудно повярва на собствените си уши, когато се чу да казва:

– Фабрисия Беранже, мисля за теб ден и нощ. И за нищо друго. Изгарям.

Улови ръката ѝ и я изправи на крака. Целуна я, тя се стресна, но не го беше грижа. В този миг у него нямаше нежност; цялото му внимание беше насочено към това да приключи с тази работа, да вземе онова, за което с такова отчаяние копнееше. Като обикновен крадец.

Събори я на твърдия под и вдигна полите ѝ. Фабрисия не му се възпротиви, а той остана безчувствен към болката, която ѝ причини, когато я облада, нито пък чу протестите ѝ. Приключи бързо, имаше внезапен момент на смайване, когато се опита да забави или да спре, а после всичко приключи.

Прекалено бързо дойде този кипящ момент на екстаз и отчаяние, той извика, когато се промъкна в Рая, и веднага отново беше изхвърлен. Последният спазъм едва беше отпуснал тялото му, когато го завладя най-черен срам. Чу как кръвта бучи в ушите му и му се прииска да е навсякъде другаде, но не и там, където беше. Пое дъх и го задържа. Заради този миг ще бъда завинаги проклет.

Призля му от онова, което беше сторил. Скочи на крака, смъкна расото си и избяга от къщата, без да се обърне назад.

С ДНИ, когато и да вдигнеше очи, Рено беше наблизо. Следеше го като изгубено куче, отскачаше настрани, хвърлеше ли виното си по него, и винаги се връщаше, щом гневът му утихнеше.

Бащата на Рено, Готие, беше церемониалмайстор на собствения му баща, воювали бяха рамо до рамо в Земите отвъд и помежду им се беше създала връзка. Спомняше си как като момче ги наблюдаваше, седнали един до друг като братя на масата в голямата зала да се напиват, да се опират един на друг и гръмогласно да се смеят. Само в тези случаи Филип беше виждал баща си в непристойно положение.

Готие беше изгубил едното си око в Акра при битка със сарацините, а белегът от раната се проточваше от косата до челюстта му, така че едната му страна изглеждаше като направена от восък и оставена много близо до огъня. Придаваше му страховит вид. Прекалеше ли с виното, се забавляваше, като гонеше дечурлигата и слугините из залата с мечешки ревове. Филип си го спомняше като добряк със слабост към захаросаните плодове.

Скараха се точно преди смъртта на баща му, бащата на Рено се улови на служба другаде и Готие почина, преди да се сдобрят. Баща му съжаляваше само за това и на смъртното си легло накара Филип да му обещае, че ще поправи грешката. Той има някъде незаконен син, рече баща му.

И така, когато Филип беше обявен за господар във Верси, той изпрати хора да го намерят, за удивление и облекчение на всички.

Синът пристигна на Вси светии. По-кишав ден Филип не помнеше, дъждовните струи се лееха право надолу от небе с оловен цвят, нямаше никакъв вятър, а калта беше до глезените. Рено седеше на петнисто конче, хълбоците му трепереха от студ и нещастие, от двете му страни го съпровождаха двама оръженосци, съвсем малко по-големи от него.

Камбаните на параклиса бяха ударили за литургията в деветия час, а вече беше почнало да се смрачава. Портиерът и ратаите от конюшнята отидоха при Рено, за да го посрещнат, всичките бързаха да се върнат при огъня в голямата зала и топлата чаша с вино с подправки. Рено не беше яко момче дори тогава; имаше бебешки къдри и лице на посърнал ангел. Но най-впечатляващи бяха очите му, които бяха изумително сини.

– Измръзна ли? – попита Филип.

– И повече съм мръзнал.

Така ли? Носеше само кожен плащ над тънка туника. Филип беше виждал давили се кучета с по-добър вид.

– Добре, младежо – рече той. – Какво ще кажеш за топлина от огнището и горещо пиво? Какво ще кажете, млади сър?