Колин Фалконър - Стигмата

– Ние всички сме грешници, нали?

– Някои от нас хранят надеждата за изкупление.

Погледите им се срещнаха и той за пръв път с такава сила почувства самотата си. В този миг закопня да е господар на сърцето ѝ и на тялото ѝ. Знаеше, че трябва да се оттегли или е загубен.

– Не съжалявам за изборите, които съм направил за себе си, Фабрисия. Когато погледна към света, към неговите преструвки и суета, към злото, което виждам всеки ден да ни заобикаля, знам, че правилната пътека е единствено търсенето на добротата Божия.

– Ами не сте ли обичали жена, преди да станете монах?

Стреснат, той скочи на крака. С всяка изминала минута Фабрисия ставаше все по-безочлива. И въпреки това отстъпи пред отчайващата нужда да облекчи себе си, макар да знаеше къде може да го отведе тази болка в предателското му сърце.

– Фабрисия, трябва да разбереш. Бях момче, когато баща ми ме предложи на Църквата. От петимата му синове аз съм най-малкият. Той беше – е – търговец на вълна в Каркасон, човек със състояние, което обаче не стига, за да осигури толкова много синове, затова използва влиянието си и откупи монашеско място за мен.

– Изглеждате тъжен – отбеляза Фабрисия.

– Не съм тъжен.

– Липсват ви братята ви.

Каква тежка истина и толкова открито изговорена. Спомни си първите си няколко месеца като послушник, как всяка вечер беше плакал на дървения нар.

– Баща ми ми даде възможност да се издигна. Отначало беше трудно, но сега съм му благодарен за стореното от него, за това, че ме доведе до Бог и блаженото съществувание.

– И въпреки това копнеете за живот, който да не е чак толкова блажен. Не е ли истина?

Да го беше ударила с котела за чорба, пак нямаше така да се втрещи. Изведнъж се почувства разголен в нейно присъствие. Фабрисия напълно го беше обезвредила.

– Защо ме гледате така? – попита го тя.

Симон се изчерви до корените на светлата си коса.

– Не разбирам какво имаш предвид.

– Очаквам подобни погледи от работниците на баща си и дърводелците, когато отивам до църквата, но не и от монах.

Тя и себе си изненада с тези си думи. Помисли, че той ще я нахока за тях, но вместо това раменете му сякаш се превиха под тежестта на някакъв огромен товар.

Ръцете му затрепериха. Какви красиви ръце! Гладки, нежни и бели, толкова различни от тези на баща ѝ, които бяха покрити с мазоли и целите в белези от порязвания – доказателство за дневните му занимания; ръцете на монаха бяха ръце, които отгръщат страници на книги, фини ръце, които се сключват за молитва.

Когато Симон най-накрая заговори, гласът му беше нисък и тя едва го чуваше.

– Положих обет за вярност към Бог, въпреки че си оставам мъж. Това е клетва, която влече след себе си тежки последствия и се боря с тях всеки ден.

Откровеността му я обезоръжи. Фабрисия съжали, че е била толкова безчувствено откровена.

– Този обет сега може да ти се струва незначителен – продължи той, – но с всяка година ще става все по-тежък на раменете ти. Трябва да помислиш за това, преди да се замонашиш.

– Но вие сте Божи човек. Според вас грешно ли е да се посветя в служба на Бог само защото подобен живот може да ми се стори труден?

– Не е достатъчно да обичаш Бог. Ако положиш обет, трябва да си готова да му служиш през всичките си години, не само една или две.

Той е просто един млад мъж, който иска да е добър човек, помисли си тя, а ако слушаше приказките на майка си, малцина като него бяха останали в Тулуза. Стори ѝ се симпатичен и тъжен и за момент почувства в сърцето си неочакван трепет.

Над площада се спускаше мрак; сивеещата светлина, която се процеждаше през намасления лен на прозорците, почти се беше стопила. Изведнъж без никакви увъртания той каза:

– Много си красива, Фабрисия.

Може би не искаше да изрече мислите си на глас. Стори ѝ се толкова изненадан, колкото беше и тя.

Монахът се изправи.

– Трябва да вървя – рече той.

Пламъците от огъня подскачаха и танцуваха в очите му. Устните му се разделиха, но не за молитва, освен ако копнежът не беше молитва. Фабрисия се почуди какво е да усети допира на тези нежни ръце върху кожата си.

Миг по-късно монахът си беше отишъл.

След като си тръгна, майка ѝ и баща ѝ слязоха по стълбите на светлината на димяща лоена свещ. Изглеждаха озадачени, но нищо не казаха. Майка ѝ май се беше досетила какво се е случило, сигурна беше.

Всички свещеници си приличат, често повтаряше тя.

Симон забързано вървеше по улицата с кръчмите, публичните домове и сергиите на калайджиите. Вечерта наближаваше, часът на Дявола. Волска каруца го подмина със скърцане и той се прислони в свода на една врата, за да се предпази и черната кал от улицата изпод дървените колела да не изцапа расото му. Проститутките приеха поведението му като покана да го вкарат в грях пред епископа и една от тях разголи гръд насреща му и му предложи срещу три дение да се чифтосат до стената.