Колин Фалконър - Стигмата

– Не, отче.

– Това е добре. Подобни видения, такива, каквито ги описваш, могат да означават какво ли не: например да се е раздвижила някоя сянка по стената или слънчевата светлина да се е отразила за момент върху цветното стъкло на прозореца. Въображението, подхранвано от превелика любов към Бога, каквато, убеден съм, че ти храниш, е склонно към подобни полети. Но в живота, посветен на Светата църква, става дума за себеотдаване и дисциплина, а не за удивяване и възторг. Да живееш като монахиня, не е така просто, както си го представяш. Освен това имаш и дълг към баща си.

– Но не ни ли учи Църквата, че почитта ни към Бог трябва да е дори над почитта ни към нашите родители?

– Има много начини да почиташ Бог. За това не ти трябва да влизаш в манастир. А и щом положиш обет, който трябва да спазваш, този обет те принуждава да водиш живот с дисциплина, която сега не можеш да си представиш. Лесно е да се отречеш, по-трудно е да го спазваш.

– Говорите за обета за целомъдрие ли?

Той се изчерви и впери поглед в огъня, сразен от прямотата ѝ.

– Ти си млада. Според мен не разбираш напълно какво означава целомъдрието.

– И вие сте прекалено млад.

Симон стана и закрачи из стаята.

– Всички се борим с нашата плът.

– Вие сте победили своите демони, отче. Не мога ли и аз да надделея над моите?

– За жена е по-трудно. Тя е по-слаба от мъжа.

– Ако знаехте какво се изговаря зад гърба ми по тържищата, не бихте приказвали така.

Симон се впусна в дълга реч. От нея тя нищо не разбра, но той намери вдъхновение в работите на Йероним [10] Евсевий Йероним Софроний (347 г., Далмация – 420 г., Витлеем), превел Библията от гръцки и еврейски на латински между 383 г. и 406 г. Този превод на Библията е известен като Вулгата. – Бел. Ред. и Павел и цитира събития от живота на останалите целомъдрени светци. Обясни ѝ как любовта към божественото била много по-велика от любовта между смъртните.

Фабрисия се притесни още в самото начало на излиянието му, но той май не забеляза.

– Изглеждате развълнуван, отче – рече тя и го прекъсна, когато той подхващаше реч за естеството на любовта според свети Августин.

Остана с отворена уста към нея; смайваща дързост беше някаква си щерка на каменоделец или която и да е жена да обсъжда поведението на монах.

– Трудна ученичка си.

– А пък вие със сигурност сте много млад за положението, което сте заели в Църквата. Баща ми казва, че говорите като бъдещ епископ.

– Ще служа на Бога и ще полагам всички усилия, какъвто и да е санът ми.

– Значи, вече сте размишлявали върху тази възможност?

Тази забележка го обезоръжи напълно. Той беше цистерцианец, Божи човек и тя трябваше да му засвидетелства безусловна почит. Вместо това твърдеше, че чете мислите му.

– Мисля, че ще бъдете добър епископ – заяви тя, но преди Симон да успее да измисли подобаващ отговор, постави поредния си безочлив въпрос: – Защо мъж като вас живее в манастир? Да не би да са ви изоставили като бебе пред вратите му?

Мъж като мен?

– Така ли мислиш?

Истина беше, че неколцина от събратята му монаси бяха хора, които като невръстни деца са били изоставени на стъпалата на манастира. Защо тя си мислеше, че е един от тях?

– Така ли е, отче?

Гордостта му извади на показ най-доброто от него. Той я изгледа над носа си.

– Баща ми е гражданин, който се радва на сравнително голямо уважение. Аз съм най-малкият от синовете му и той правилно е прозрял за мен възможност за развитие в редиците на Църквата.

– Никога ли не сте съжалявали за избора си?

В този именно момент, мислеше си Симон по-късно, той направи най-голямата си грешка. Трябваше да я скастри, задето задава подобни възмутителни въпроси, и да ѝ напомни за положението ѝ. Но не го направи. Позволи си миг на близост с една жена и онова, което последва по-късно, произлезе неизбежно от решението да открие сърцето си.

Защо го направих? Всекидневното му общуване с Бог трябваше да е достатъчен лек за раните на сърцето му. Истинското предателство, извършено от него спрямо Божествената сила, беше отстъплението му пред въпросите ѝ и признанието му, че животът само с Бог за утеха не стига.

– Напротив – рече той, – има мигове, когато съм се чудил какъв мъж бих могъл да съм при други обстоятелства.

– И какъв бихте могли да бъдете?

Бегла усмивка, детска привичка, неочаквано изскочила от спомените му.

– Несъмнено щях да съм грешник.