Колин Фалконър - Стигмата

Но не можеше да се отдалечи бързо заради остатъците от каменните блокове в краката му, а и Анселм нямаше да се откаже толкова лесно.

– Отче, тя е единствената ми дъщеря, обичам я с цялата си душа!

– Душата ви е дадена, за да обичате Бог.

– Тя е единственото ми дете. Бог не пожела да благослови брака ни с повече. Надявам се един ден да имам внук, на който да предам скромните си умения, които съм... Поговорете само с нея, отче.

– Няма по-добра цел да се живее от тази да се посветиш на Бог.

– Но, отче, та тя е само едно момиче и има хубави перспективи да се омъжи...

Симон се завъртя към него, възнамеряваше да го скастри за тези нахални маниери. Но гледката на този великан, смален до човек, който кърши ръце, го възпря. Де да знаеше тази отрепка какво е в сърцето му! Похватите на Сатаната са наистина лукави, помисли си той. Или може би Бог го е изпратил, за да ме изпита. Изпратил ми го е, за да победя силата на Дявола, да го надвия толкова убедително, колкото Господ е победил изкушенията в пустинята.

– Моля, поговорете с нея, отче. Ако имах син, щеше да е дар, който да дам на Бог, като знаем, че има някаква стойност. Но дъщеря... наистина, само тя се жертва, а и не вярвам, че осъзнава колко сериозен е този неин избор. Ще я убедите ли, заради мен?

Симон остана безмълвен. Издърпа ръба на расото си, прескочи огромен мраморен отломък и забързано се отдалечи.

Защо е избрал мен, чудеше се Симон. Дали не е, защото ме познава и е имал възможност често да говори с мен? Има монаси, които никога не биха говорили с жена под предлог, че техният пол е отговорен за падението на Ева и оттук за страданието на всички човеци. Самият той смяташе, че тези свещеници се държат така от страх, че прелестите, с които Дяволът дарява жените, биха ги отдалечили от безгрешния живот.

Досега не се броях за един от тях.

Всеизвестно беше, че в Църквата с мъка се намират добродетелни мъже. Мнозина от духовниците владееха мърсуването по-добре, отколкото думите на литургията, много бяха и монасите, които, ако нямаха име, което предизвиква възмущение, изобщо нямаха име.

Винаги се беше смятал за изключение; убедил беше себе си, че в Деня на Страшния съд Бог ще намери сърцето му безукорно чисто. Молбата на Анселм беше изпитание за неговата добродетел и нищо друго. Той щеше да докаже пред себе си и пред Бог, че Дяволът няма да го надвие в каквото и да било.

СЕМЕЙСТВО БЕРАНЖЕ ЖИВЕЕШЕ в тесните улички откъм река Гарона, близо до вонящи работилници, сред които имаше такива за избелване на платове и на кожи около църквата "Сен Пиер де Кюизин". Симон мина по няколко бедняшки улички с работилници и сергии от двете страни, за да стигне до дома на Беранже. Клетвите на проститутките и писъците на сополивите дечурлига го гневяха. Групички от отхвръкнали вече хлапетии се шляеха и се подиграваха със старците и сакатите и се биеха пред пивниците.

Както и в Париж, населението на града нямаше къде другаде да хвърля боклуците си, освен на улицата. Паянтовите горни етажи се издаваха на ъглите над тесните улички и Симон веднъж преживя нямащата равна радост върху главата му да се излее съдържанието на нощно гърне. При един тържествен повод самият епископ беше миропомазан по същия начин. Невъобразима мръсотия се трупаше пред всяка врата и в нея кучета и прасета се боричкаха за храна. Симон държеше парфюмирана кърпичка пред носа си, когато беше принуден да се отдръпне под свода на една порта, за да направи път на овчар и стадото му с кални овце.

Симон стигна до малък площад с каменен кръст в средата, където се събираха три улици. На това място се намираше къщата на зидаря. Работилниците гледаха към площада, над портите им висяха надписи от ковано желязо и скърцаха при всеки повей на вятъра.

Въпреки времето заради бой с мечка около празно място се беше насъбрала тълпа и се надигаха гласове за залагания и проклятия. Чу лая на кучетата и отчаяните гневни ревове на мечката, която се биеше за живота си. Светът тъне в грях, помисли си той. Само вечното си струва.

Напомни си го, Симон, преди да влезеш. И не го забравяй!

Анселм Беранже живееше добре, като зидар получаваше двайсет и четири сребърни сола всяка седмица и тази сума му позволяваше да живее в хубава каменна къща и през повечето вечери на масата му да има месо. Посрещнаха Симон в дневната. В средата на стаята имаше огнище, в което зад решетката приветливо горяха дърва. Нанизи от гъби, чесън и лук висяха и се сушаха над огнището.