Колин Фалконър - Стигмата

– Имам видения, отче. Виждам неща, които не бива.

Все едно го лиснаха със студена вода в лицето. Нищичко не беше чула от думите му.

– Какви видения?

Тя поклати глава.

– Не мога да ви кажа.

– И защо?

– Ще ги приемете за светотатство.

– Аз ще реша какви са.

Фабрисия се взираше в пода. Навън минаха калайджии с дървените си обувки, които тропаха по улицата, и свещеник с камбана в ръка, който призоваваше всички да се помолят за душите на мъртвите. Най-накрая тя каза:

– Видях жена, която много приличаше на Светата дева. Само че според мен не е истинска.

Той наблюдаваше как отблясъците от огъня играеха в косата ѝ.

– Фабрисия, да имаш видения и видяното от теб наистина да се е случило, не е едно и също. Известно е, че момичета на твоята възраст, преди да се... омъжат.... имат такива видения.

– Тогава един монах, свещеник или дори монахиня биха могли да виждат Бог и да знаят, че видението им е истинско, но щом видението е на младо момиче, тогава то е някаква лудост? Това ли казвате, отче?

Невъзможно беше, разбира се, висшата сила да избере подобно момиче, за да му се разкрие. Симон предположи, че най-вероятно е обсебена.

– Къде ти се явиха виденията?

– Веднъж в църквата "Сент Егиен", докато се молех пред олтара ѝ. Тя слезе от пиедестала си.

– Движила се е, така ли?

– Да, отче.

Симон въздъхна, прояви сдържаност. Това ли беше източникът на предполагаемата ѝ отдаденост към Бог?

– Придаваш голямо значение на едни полети на въображението, Фабрисия Беранже.

– Така ли мислите, отче? – попита тя и го погледна толкова прямо, че той отклони очи. Отчаяно му се искаше да я докосне.

– Трябва да се изповядаш – рече той.

– Да се изповядам? Съгрешила ли съм?

– Разбира се, че си съгрешила!

– Но аз не контролирам виденията.

– Това няма значение. В тази... фантазия... тя обърна ли се към теб с думи?

– Обърна се. – Вдигна дясната си ръка и я сложи на гърдите си. – Чух думите тук, в сърцето си.

Очите му проследиха разтърсващото преминаване на пръстите ѝ от рамото към гърдите ѝ. Симон си представи порцелановата нежност на гръдта ѝ под коравия лен, бледата вена, която подхранваше изпъкналата пъпка на зърното ѝ.

Кожата ѝ ухаеше на лавандула и мускус, а под трапчинката на пъпа ѝ имаше пръснати най-фини косъмчета, видими единствено на златистия сноп слънчева светлина, който падаше на леглото ѝ в късния следобед.

Гърбът ѝ беше гъвкав и строен, извиваше се като змия, когато се пъхна между бедрата му...

Той скочи, блъсна стола и разля виното си на пода. Дяволът отметна глава и се изсмя гръмогласно. Фабрисия го гледаше слисана.

– Нищо не може да се направи за теб! – извика той и след тези думи избяга навън.

СИМОН ЗНАЕШЕ, че повече не бива да стъпва в къщата на каменоделеца, защото това щеше да е пълна лудост и да предизвика нещастие. Но трябваше да разбере какво е казала Фабрисия за разговора му с нея и затова един ден намери повод да поговори с него в църквата "Сент Антоан". Преди да си вземе довиждане, попита сякаш между другото.

– Да е споменавала отново идеята да се замонаши? – попита той с престорен бегъл интерес.

– Не, отче, не е повдигала въпроса, макар че беше изключително разтревожена. Изобщо не прилича на себе си. Едва проговаря някоя дума.

Една дълбоко скрита част от него намери тази новина за изключително удовлетворяваща.

– Мисля, че отбелязах някакъв напредък – чу се да казва. – Но трябва да поговоря отново с нея.

– Разбира се, отче. Кога?

– Тази неделя – рече той и остави зидаря да си върши работата.

Отдалечи се, едновременно учуден и възмутен от онова, което беше сторил. Не го правя за лична изгода, убеждаваше се той, не търся начин да се възползвам от нея. Изправих себе си пред изпитание, това е всичко, така Бог е предопределил и този път ще докажа своя дух. Ще победя собствената си плът и ще накарам това момиче да осъзнае по-добре собствената си природа, каквото е желанието на баща ѝ.

Това каза на себе си.

Симон прие поднесените с мърморене почитания на Анселм и сподавения поздрав на съпругата му. Двамата отново го оставиха насаме с момичето до огъня, за да може той да продължи наставленията си.

– Е, Фабрисия, размисли ли над последния ни разговор?

– Размишлявах, отче, за нищо друго не съм мислила.

– А моли ли се?

– С цялата си душа.

– Както и аз, молех се за правилния начин, по който да те поуча по този въпрос. Имала ли си други видения?