Колин Фалконър: Стигмата

– Това ви чака? Всеки мъж и всяка жена тук дължат смъртта си на Бога и не знаете кога ще дойде. Готови ли сте да срещнете Съдията? Готови ли сте за последния зов на Тръбата?

В мига, в който тези думи излязоха от устата му, се разнесе високо изсвирване на рог и неколцина жени, поспрели да чуят приказките му, подскочиха и извикаха от изненада. Малко детенце се разплака.

Анселм не се стресна чак толкова, защото знаеше за този трик. Виждал беше един от съучастниците на монаха да се промъква в нефа на катедралата малко преди това със скрита тръба под расото си. Това елегантно представление оказваше огромно въздействие върху някои, но предизвикваше гняв у други.

Някакъв чирак гребна пресни конски фъшкии от калдъръма и ги метна по монаха. Фъшкиите го уцелиха в корема и оставиха огромно жълтокафяво петно за голямо веселие на тълпата.

В този момент иззад колоните се появиха неколцина яки младоци и помъкнаха чирака, хвърлил фъшкиите, към един от тезгяхите с пайове. На помощ на чирака се притекоха неколцина от зрителите, подхвърляли остри думи към монаха, и се завърза схватка.

Анселм Беранже поклати глава и се обърна към отец Жорда.

– Що за свят е това, в който хората не уважават Божия човек?

– В такива времена живеем.

– Така е, отче.

Отец Симон Жорда пъхна ръце в широките ръкави на своето расо, за да се постопли. Полагаше всички усилия да завършат работата си. Трудно беше, Анселм оценяваше това, да изразява едновременно съпричастност и личен интерес. Той почувства съжаление към монаха; не се съмняваше, че самият приор настоява пред отец Жорда да приключват с работата въпреки скорошното нещастие с Пиер.

Той отново благодари на свещеника за неговите съболезнования и се съгласи, че такъв млад човек сигурно точно в този момент се наслаждава на плодовете на своята добродетелност в Рая. След това го увери, че макар и с малко закъснение, гилдията ще му подсигури калфа със същите умения и работата му ще продължи бързо. По сметки на Анселм щяха да са приключили до следващата есен и можеха да продължат според плана с нова задача по Сен Сернен.

Симон се канеше да се върне към задълженията си. Подвоуми се, понеже усети по поведението на зидаря, че има въпрос, който не му дава мира.

– Има ли нещо, зидарю? – попита той.

Анселм се почуди как да започне. Ръката му беше умела, когато ставаше дума за камък, но опреше ли до съпругата му или до някой духовник, имаше чувството, че цял се превръща в парче мрамор.

Каква гледка представлява този великан, помисли си Симон. И въпреки това успяваше да изглежда някак като дете, смъмрено от баща си за някаква пакост.

– Отче – измърмори Анселм в брадата си, – ами... Чудех се дали можете да ми направите услуга.

– Стига да е по силите ми – отвърна Симон, решил, че може би ще потърси специално освобождаване от някакъв грях.

Имаше безскрупулни свещеници, които щяха да откажат опрощението за подобни грехове, така че те да натежат още повече в съзнанието на покайващия се, за да измъкнат от него допълнително пари за опрощението. Един свещеник можеше да поиска два или три сола от някой селянин за прелюбодейство; двайсет или трийсет от мъж като Анселм, който можеше да си ги позволи.

Отец Симон презираше подобни постъпки. Той не можеше да откаже милостта Божия на никой грешник, ако той се покайваше искрено.

– Става дума за дъщеря ми – каза зидарят и сърцето на Симон спря.

– Дъщеря ви ли?

– Казва се Фабрисия. Тя е добра дъщеря, добродетелна е и обича Църквата.

– Дано всички хора са така благословени. Какво става с нея, което искате да обсъдите с мен?

– Мисля, че тя обича Църквата малко прекалено.

Симон се изпъна, за да чува по-добре думите му над шума от длетата по камъка от работещите наоколо им мъже.

– Как е възможно да обичаме църквата прекалено, Анселм?

– Отче, познавате ме, аз съм обикновен човек, не разбирам от подобни неща. Уменията, които Бог е преценил да ми даде, използвам за Църквата, когато мога. Но има неща...

– Какво искате от мен, Анселм?

– Тя изрази желание да влезе в манастир, да се присъдени към орден, като монахиня. Макар да знам, че е голяма добродетел да се служи по този начин на Бог, тя е моето единствено дете и ми се ще да я разубедя. Вярвам, че може да служи на Бог по-добре като добра съпруга и майка. Ще поговорите ли с нея, отче?

– Искаш да я разубедя ли?

– Да.

– Това надали е възможно – рече Симон и се извърна, за да не види Анселм как страните му порозовяват.