Колин Фалконър: Стигмата

Би предпочел разказът им да е по-кратък, но те държаха да му кажат всяка подробност. През всичките тези месеци това им беше тежало и трябваше да се освободят от тежестта, да му я предадат. Сега беше негова.

Не беше по наша вина. Направихме всичко по силите си.

– Тя каза ли нещо? – попита той.

Те поклатиха глави. Една дума от предсмъртното ѝ легло би променила всичко. Но изглежда, нямаше какво да му съобщят.

Повикали свещеник и тя си отишла през нощта. Всички бодърствали под каменните покриви, покрити със сняг, до замръзналата в смъртта дама.

Отпрати всичките, изкачи стъпалата до спалнята им и застана непохватно до ръба на леглото, в което беше умряла. Печален вятър виеше около стените, пламъкът на свещите играеше и трепереше.

Той се опита да си представи лицето ѝ, което вече беше започнало да избледнява. Едва този следобед беше в състояние да извика всяка къдрица и всеки поглед, само че тогава за него тя все още беше жива, макар от шест месеца да е лежала в гроба. Чу гласа ѝ от тъмния коридор. Дори не попита за детето .

– Не мога да повярвам, че си ме оставила сам – рече той.

Какво му беше казала, преди да замине? Обещай ми, че ще се върнеш у дома невредим . Изобщо не му беше минало през ума да ѝ каже: Обещай ми да си все още жива, когато се върна . Сега нея я нямаше, слънцето беше зад нея и той не можеше да се взира в светлината.

Опитала се беше да го задържи.

– Не мога – беше ѝ отвърнал той. – Аз съм рицар и съм дал клетва през живота си да отида веднъж на поклонение до Светите земи и да се бия за Господ. Трябва да изпълня дълга си.

– Страхувам се, че ако заминеш, ще се разделим завинаги.

– Това Бог ще реши.

– Не, това ти го решаваш, съпруже.

– Не се сбогуваме – беше казал той. – Ще се върна при теб, обещавам.

Тя се беше извърнала от него.

– Разбери ме, сърце мое. Бог го иска от мен.

– Не мисля така – беше му възразила тя и замълчала, а той я беше притиснал да говори. – Папата в Рим иска да постъпиш така, съпруже. Не можеш ли да служиш на Бог също толкова добре, като останеш тук и се грижиш за хората, чийто живот зависи от твоето присъствие?

На следващия ден той беше сложил наметалото си. Дамите ѝ бяха зашили червен кръст върху тъканта и той се разходи из голямата зала, за да го покаже.

– Какво би казала, ако си сарацин и ме видиш да приближавам към теб с вдигнат меч?

Очите ѝ се замъглиха.

– Бих ти казала да се прибираш у дома при жена си и да ни оставиш на мира.

Какво ми има, зачуди се той. По онова време бях щастлив. Който и да било друг щеше да измъкне всичко най-добро от всеки ден и нямаше да подлага на изпитание Божието търпение и пакостливия нрав на Дявола.

А сега нея я няма. Пропилял си краткото си време с нея в онази дяволска страна в търсене на Божието благоволение, когато той вече ти е бил дал повече, отколкото си заслужавал. И ето сега какво стана.

Събуди се с напукана уста и с лош вкус, главата го цепеше от прекалено многото вино. Рено седеше в долния край на леглото.

– Да бях довел по-рано знахарката – обади се той. – Можеше още да е жива.

– Не се вини, Рено. Вината е само моя. Трябваше да съм тук.

Навън валеше. Миналата нощ си беше помислил, че ако заспи и се събуди, ще я открие да лежи до него на леглото, ще вдъхне влажната ѝ топлина, тялото му ще се присвие около нейното. Но вместо това се събуди, премръзнал и с болка в главата. Отиде да седне до огъня, примъкна се по-близо до слабата топлина от няколко зелени цепеници. Извика да му донесат още вино.

ОБЛЕЧЕНИЯТ В ЧЕРНО РАСО монах отново беше подхванал делото си пред катедралата. Изглежда доста крехък за проповедник, помисли си Анселм, раменете му бяха приведени като на писар, под тъжните сиви очи имаше торбички, колкото гълъбово яйце.

Но щом се обърна към тълпата, същите тези очи мигом се озариха от месиански плам, а гласът му прогърмя и надделя над рева на магаретата и крясъците на търговците.

– Ще се спасите само чрез Христа и Църквата! Ако се вслушвате в своите еретични свещеници, се осъждате на ужасите на чистилището, защото то чака онези, които обръщат гръб на Светото Божие слово !

От гънките на расото си монахът извади човешки череп и го заразмахва пред лицето на някаква домакиня, която се прибираше у дома си от пазара. Жената извика от изненада и разпиля по калдъръма яйцата, които носеше. Отнякъде изскокна жълтеникаво пале и залочи от този неочакван късмет за него – разлетите жълтъци.