Колин Фалконър: Стигмата

– Моля те, Света Богородица, нека това спре – прошепна тя.

Изтощена, затвори очи, изпълнена със страхове, какви ли сънища биха могли да я споходят.

Насън Фабрисия видя рицар със стоманеносини очи. Тя яздеше дребно конче, а той вървеше до нея и го водеше за оглавника. Изведнъж рицарят падна, в средата на гърдите му стърчеше стрела. Той изчезна надолу в пропастта, която се спускаше от едната страна на планинския път. Фабрисия се събуди в нощта, докато крещеше името му.

Филип.

– АЛЕЗАИС, любима.

Беше го възседнала с ръце зад главата си, оправяше къдриците, нападали по раменете ѝ. Той улови в шепи гърдите ѝ като малки плодове, тъмни и зрели. В мрака очите ѝ бяха като на котка.

Сините завеси за през нощта бяха прибрани върху дървения балдахин. Беше късно лято и меката медна светлина на залеза се топеше в прозореца, виещата се струйка дим се наклони от течението. Носеше се уханието от току-що изгорял розмарин.

Съпругата му, толкова нежна, толкова ефирна на дневната светлина, се преобразяваше с угасването на свещите. Черпиш енергия от луната , беше ѝ казал веднъж.

Тя изви гърба си и бедрата ѝ трепнаха, заописваха кръгове, всяко завъртане приближаваше стенание до устните му. Притежаваше цялата вещина на кралския мъчител, с която да го изтезава бавно до малката му смърт.

Алезаис нежно захапа меката част на ухото му : Вземи ме докрай, войнико мой. Забий копието си колкото можеш по-дълбоко.

Улови лицето ѝ в ръце. Алезаис, любима, скъпа моя . Усети гръдта ѝ на лицето си, кисело вино и ягоди, затърси златистата сянка на душата ѝ в обителта на очите ѝ. Ти си моята надежда .

Събуди се внезапно, осъзнал, че е задрямал на седлото. Оръженосецът му сочеше: замъкът се извисяваше над долината до извивката на реката. Гъст дим се издигаше от централната кула и закриваше мътнеещото небе. Мерна светлината от свещ зад тесните прозорци на донжона [9] Главната, отбранителна кула на средновековния замък. – Бел. Ред. . Погледна към прозореца на спалнята им, високо в кулата. Знаеше, че под него има железен сандък, украсен с железни орнаменти, в който тя държи своите съкровища и скъпоценности. Освен това ѝ служеше като място за сядане до прозореца и молитвена скамейка и той се почуди дали в този момент не е до него, дали няма да го види.

Неговата съпруга, неговият дом.

Усети как много очи наблюдават завръщането му. Искаше му се в галон да премине остатъка от пътя, но не можеше. Калта беше замръзнала, покрита с лед и набраздена от колелата на миналите каруци, изтощеният му кон едва пристъпяше. Беше яздил здраво кобилата си, за да пристигне преди падането на нощта.

Някъде в планината зави вълк и той се прекръсти.

Спряха пред портите и оръженосецът му извика паролата. Дървените врати се отвориха с трополене.

Факлите вече бяха запалени, слугите тромаво наизлизаха от донжона и конюшните. Той се беше прибрал у дома, за един шеметен миг отново се почувства млад, без белези от рани. Но макар да улови момента, усети как той се свива и изплъзва от хватката му.

Потърси я с поглед сред слугите и войниците, нямаше я. Веднага разбра, че нещо не е наред. Четеше се по лицата им. Криеха очите си, никой не искаше да бъде онзи, който ще му съобщи какво се е случило.

Филип слезе от коня си. Рено, оръженосецът му, си проби път напред.

– Говори направо – каза Филип.

– Почина преди половин година. Случи се в навечерието на Благовещение.

– Как?

– При раждане.

Спомни си последната им нощ заедно. Вземи ме докрай, войнико мой. Забий копието си колкото можеш по-дълбоко. Тогава, значи, се е случило, тогава беше посял семето на собственото си отчаяние.

– Ще ми се да можех да ви кажа друго – рече Рено и падна на коляно.

Цялото му домакинство коленичи след него.

Прииска му се да се свлече на колене в калта с тях, но не биваше, защото продължаваше да е господарят на този замък и на тези хора. Почувства, че всички го наблюдават. Необичайно му беше да усети съжалението им.

Не искам свидетели на скръбта си, помисли си той. Предпочитам да бъда сам, далеч от тази воня на дим, коне и кал.

– Погрижете се за коня ми – рече той и накуцвайки, влезе вътре.

На следващия ден трябваше да изслуша разказа на придворните дами за случилото се. Родилните болки започнали след литургията, продължили на другия ден, а на следващата нощ изпратили Рено да доведе знахарка от селото. Как само страдала и стенела! Когато детето се родило, изведнъж кръвта рукнала: всичките ленени платна в замъка не стигнали, за да спрат кръвоизлива. Някои от жените били изпратени до параклиса, за да се молят. Казала: сега искам само да спя. Не затваряй очи, възпротивихме се всички, нали? Но не можахме да я спрем. Нямаше да се събуди! Ами кожата ѝ! Студена като плесенясал камък.