Колин Фалконър: Стигмата

Анселм вдигна очи и я видя, лицето му се изкриви в усмивка.

– Фабрисия! Много добре! От студа съм огладнял. Дано в кошницата носиш от топлия хляб на майка си.

Пъхна чука и шилото в престилката си.

– Има и овче сирене, което купих на пазара, както и вино с подправки, за да се стоплиш.

Анселм извади нож от престилката си и отряза от сиренето. После надигна виното и пи с отметната назад глава.

Тя огледа работата му, която беше оставил на тезгяха. Анселм извайваше от каменния блок Дявола, вплетен в мотив от лозови листа. Изработката беше толкова фина, че изобщо не приличаше на гравюра, от суровия камък струеше живот. Красотата ѝ беше зловеща. Кой би си помислил, че един толкова грубоват мъж носи в душата си видения?

– Красиво е – каза тя.

– Това е просто камък, Фабрисия. Но ти, ти си красива. Майка ти е красива. Това е само подобие, за свещения промисъл Божи. – Той поклати глава. – Само че, да ти призная, невинаги разбирам неговото предназначение. Защо взе Пиер? Това момче искаше само да строи църкви за негова прослава, а сега вече го няма.

Фабрисия постави ръката си върху неговата. Чувстваше топлината му дори през ръкавицата си. Толкова много насъбрана енергия носеше, че от него и в най-студените дни се излъчваше топлина като от пещ.

– Ти откъде знаеше? – Той я погледна и Фабрисия видя страх в очите му. – Каза, че той ще умре. Откъде знаеше?

Фабрисия поклати глава.

– Защо не го предотврати? – попита я той.

– Как, татко? Как да кажеш на някого нещо, което все още не се е случило, и да го накараш да повярва, че ще се случи? Как бих могла да спра Пиер да се качи на скелето и да върши работата си, понеже съм имала видение?

– Трябваше да кажеш нещо.

– Казах.

Анселм затвори очи и кимна.

– Що за човек обаче има подобни видения?

– Вещица може би?

– Стига! Ти не си вещица! Заради бурята е, нали? Мълнията? Оттогава си друга.

– Не, татко. Никога не съм била като останалите. И преди са се случвали разни неща. След бурята просто се влошиха, това е.

– Какви неща? – Тя не му отговори. Анселм увеси глава. – Зайче – подхвана той, – какво ще правим с теб?

Тя пое дъх. Знаеше, че няма да иска да чуе онова, което ще му каже.

– Татко, моля те, помогни ми. Искам да вляза в манастир.

– Не. Не искам сега да го обсъждаме.

– Няма друг път за мен. И двамата го знаем.

– Сега не – отсече той, измъкна ръката си от нейната и се върна към работата си.

Вместо направо да се прибере у дома, Фабрисия отиде да се поклони на олтара на Богородица в "Сент Етиен". На улицата до голямата църква имаше заключена врата, която водеше към сакристията. Нещо я накара да се обърне на път към вратата. Погледът ѝ попадна на скрила се вътре двойка, младежът стоеше със смъкнати до колене панталони, а момичето беше обвило крака около него. Фабрисия спря, впила поглед в тях.

Не можеше да откъсне очи от лицето на жената. Не за първи път виждаше сношаване на улицата. Тулуза беше пренаселен град и хората се отдаваха на пороците си, където сварят, само че тази жена не беше евтина проститутка. Главата ѝ беше отметната назад, а устата ѝ – отворена в нечут вик. Тази страст не беше улична търговия. Как едно физическо преживяване може да бъде толкова силно? Жената се беше вкопчила в любовника си толкова плътно, че пръстите ѝ белееха. Така ли изглеждаше насладата, помисли си Фабрисия.

Очите на жената се отвориха и за момент двете стояха, вперили поглед една в друга. После Фабрисия се обърна и разтреперана влезе припряно в църквата.

Фабрисия запали свещ в краката на Богородица и целуна студения мраморен ръб на роклята ѝ. Затвори очи и се опита със силата на волята да я накара да заговори, както беше правила и преди.

– Раздвижи се – умоляваше тя. – Говори ми! Кажи ми какво да правя!

Притисна здраво и болезнено ръце до челото си и зачака светицата да проговори. Но тишината си остана ненарушена.

Вечерта Фабрисия лежеше на сламеното си легло до огнището, слушаше как навън нощната стража на площада подрънква с железата си и се провиква: "Всичко е наред!". Запита се дали всичко е наред.

Отдавна се страхуваше, че бавно полудява, че ще завърши дните си в каналите с пяна на уста, покрита с мръсотия, докато по нея хвърчат камъните, метнати от подиграващите се момчета. Решила беше, че ако се заключи в манастир, на майка ѝ и баща ѝ позорът ще бъде спестен и няма да бъдат отритнати заедно с нея.