Колин Фалконър - Стигмата

За да крие своята тайна, тя здраво се държеше за онова, което беше стабилно и истинско; към камъка на бащината си църква, огнището в кухнята на майка си. С усилия на волята можеше да преживее месеци, в които виждаше само истински хора; никакви звезди не проблясваха на светлината от огнището, никакви привидения не шаваха в ъглите. Светът беше устойчив и миришеше на пръст, влага и камък.

Фабрисия щеше да забрави случилото се днес в църквата и да постъпи, както беше казал баща ѝ. Не беше толкова лошо да се омъжи за Пиер. Той беше добро, силно момче и щеше да носи хляб за трапезата. Тогава защо продължаваше да го вижда проснат на пода на църквата с размазан по каменните плочи мозък?

На следващата сутрин разпита Елионор за Пиер. Дали според майка ѝ той е правилният избор?

– Той е силен, работи здраво и никога няма да гладуваш.

Такъв отговор беше очаквала. Какво би могла да иска една жена от брака в крайна сметка?

– Какво е да... лежиш с мъж?

– Това ли те притеснява? Виж, дете, баща ти е единственият мъж, когото съм познала. Колкото и да е огромен, той е нежен и никога не съм страняла от прегръдката му. Знаеш го.

– Обичаше ли го в началото?

– В началото ли? Началото за мен беше същото като за теб. Баща ми уговори брака и съм благодарна за мъдростта му. Никога не е било като в някоя от песните на менестрелите, предполагам, но постепенно се научихме да се харесваме и мисля, че го обичам най-много от всичко на света с изключение на теб. – Тя обви ръце около себе си. – Всичко ще бъде наред, ще видиш. Сега се облечи, дете, и отивай на пазара или най-хубавите стоки ще свършат.

И СЪС ЗАВЪРЗАНИ ОЧИ можеше да намери пътя до входа на "Сент Етиен", защото от две години насам го извървяваше, за да занесе вечерята на баща си. Разпознаваше полъха на рози от аптеката, от странноприемницата се носеше миризма на вкиснало вино и риба, понеже ханджията правеше осолена херинга, с която да нахрани клиентите си и те обикновено плюеха костите върху тръстиките, покриващи пръстения под; следваше почукването на ковача до неговата пещ, на минаване покрай одимената ковачница я лъхна горещият полъх от пещта.

Прилепи се до стената, когато рицар тамплиер приближи по улицата на грамадния си боен кон. Вонята, която се носеше от него, можеше да повали и вол, движеше се с пълно незачитане на минувачите, брадат великан с широк, по-голям от нея самата, меч на колана си. Фабрисия се опита да избегне калта, която хвърляха копитата на коня му. Какви копита само! Можеха да превърнат кост в тресчици и прах.

Нова буря през нощта беше покрила площада с кал и боклуци. Застоялият въздух на града беше станал още по-лош от лепкавата мъгла на ръмежа и хората бяха избухливи. Трупата странстващи акробати, които даваха представление всеки ден на площада, се бяха преместили и сега само неколцина стопанки се пазаряха там за яйца и сол със зъзнещите търговци зад сергиите. Изведнъж избухна разпра: две жени се сбиха, едната се опитала да измами другата в търговията.

Съвсем наблизо търговец на подправки, вече осъден за измама с везните, стоеше нещастно на позорния стълб. Нямаше достатъчно хлапетии, които да го замерят с камъни.

Приклекна, за да се размине с волска каруца, калта от колелата изпръска роклята ѝ, после Фабрисия изтича през площада към църквата. Някакви оръженосци, застанали до коня на господаря си, се провикнаха след нея с похотливи забележки и тя ускори крачка.

Анселм извика към дъщеря си, а отец Симон Жорда вдигна очи от мястото, където двамата със зидаря чертаеха стените на приората в калта. Фабрисия Беранже си проправяше пътя през множеството на пазара с ракитена кошница на ръка. Монахът зърна как червената ѝ коса като факла се развява сред сивеещите и блъскащи се хора в основата на стъпалата към катедралата.

За време, колкото няколко удара на сърцето, той оглуша за данданията на търговците при входа на "Сент Етиен", пазаренето и кавгите на тържището, лаенето на кучетата и вонята на хората. Очите му бяха приковани към притежателката на този водопад от коси, млада жена, стройна като газела, с невероятни зелени очи. Осъзна с чувство, което много приличаше на ужас, че тя върви право към тях.

– Остава въпросът за цената – каза той, като се опита отново да насочи ума си към задачата, с която се занимаваше.

Но тогава младата червенокоса жена стигна до тях и баща ѝ я прегърна в мечешка прегръдка. Носеше туника от фин вълнен плат с тесни ръкави над ленена риза с висока яка. На краката си имаше меки обувки от телешка кожа.