Колин Фалконър: Стигмата

– Не помня нищо от случилото се.

– Не са ли останали следи? Майка ми разказваше, че веднъж видяла как един мъж го удря мълния. Имало нещо като белег там, където влязла, и друг, откъдето излязла. Но човекът бил мъртъв.

Тя знаеше за този човек, тъкмо предишното лято друг поклонник от Гаскония беше избран по сходен начин за намеренията на Бог по време на буря и всичко, което остана от клетника, бяха сандалите му и малка купчина пепел.

– Не, няма никакви следи.

– Може тогава да е ударила близо до теб. Чувал съм, че става и така.

По изражението му позна, че макар много да я харесва, донякъде се плаши от нея. Несъмнено до него бяха стигнали разни истории. Имаше хора, които я намираха за странна, открай време беше така. На нея дори ѝ беше чудно, че прав и здрав момък като него изобщо я иска за жена.

– Той каза, че си бълнувала за феи и призраци.

– Щом така е казал, сигурно съм бълнувала. Не помня нищо, освен как се събудих на другата сутрин.

– Ами радвам се, че отново си добре, защото не знам какво щях да правя, ако нещо ти се беше случило.

Добре, помисли си тя, той обяви чувствата си и сега чака да му покажа, че съм щастлива от признанието му. И защо да не бъда? Той е голямо, силно момче и прилича на баща ми в много отношения, работяга е и добряк. На какво по-добро бих могла да се надявам?

Проповядващ монах произнасяше проповедта си пред църквата на Сент Етиен и укоряваше добрите граждани на Тулуза, че не са верни на Рим, описваше им мъченията в Ада. Носеше бялото расо на Пиемонт, върху което имаше черна наметка на Ордена на августинците. Наметката го определяше като един от следовниците на Доминик Гузман, испанският монах, чието име майка ѝ не споменаваше, без да плюе в огъня. Един от гражданите прекъсна сутрешните си покупки и заспори с него, насърчаван от възгласите и вулгарните коментари на немногобройната тълпа, събрала се около стъпалата.

Пиер се наведе и запрати шепа кал в негова посока. Хората се разсмяха.

– Пиер, какво правиш? Бог ще те накаже, задето оскърбяваш Божи човек!

– Той не е човек на Бога, а на папата – рече той. – Защо не ни оставят на мира?

На Фабрисия ѝ се прииска да е сама. Всичките тези приказки за женитбата я смутиха. Но не ѝ се щеше да го наранява, затова му каза, че иска да влезе в църквата и да благодари на Светата Дева за избавлението си. Не беше съвсем лъжа, как иначе би оцеляла, ако не е имало чудо?

– Ще дойда с теб – каза Пиер.

– Не, изчакай ме тук – възпря го тя. – Няма да се бавя.

Църквата вече беше препълнена с поклонници, търговците въртяха оживена търговия с пайове с говеждо и стафиди. Всяко лято беше така, те изпълваха града на път за Сантяго де Компостела и нямаше свещеник или ханджия, който да не печели от тях. Фабрисия беше привикнала към грубоватата им набожност, вървяха с химни на уста, най-вярващите измежду тях – с боси нозе и се бичуваха с вериги. Всеки ден цели тълпи минаваха на път за църквата Нотр Дам дьо ла Дорад, за да позяпат с отворени уста златните мозайки на Христос и Богородица, а после да се помолят пред костите на светците.

Тя си проби път през навалицата в нефа на църквата, присвила нос от вонята. Повечето от поклонниците вървяха с дълги, подобни на овчарски геги тояги, а неколцина носеха оловни символи по робите си, които свидетелстваха за светите места, които са посетили: чифт кръстосани ключове за Рим, морска раковина за катедралата на свети Яков в Компостела. Най-окичените с такива знаци несъмнено бяха поклонници по занаят, някой състоятелен гражданин им беше платил, за да извършат поклонението от негово име.

Фабрисия коленичи сред венците от цветя с лице към Богородица. Целуна краката ѝ, опря чело на пиедестала.

Запали свещ.

– Богородице, благодаря ти за своето избавление, че се съжали над мен, клетата грешница.

Слънцето проби мъглата. Вече се беше издигнало на небето, затова лъчите му проникваха косо през разположените високо прозорци, стигаха до свода на катедралата като златист пръст Божи. Тя се зарадва да усети, че Божественият му допир е по-нежен от последния път, когато беше насочил пръста си към нея.

Изведнъж в главата ѝ зажужа, като че рояк пчели се спускаха, и в същия миг дамата в синьо слезе от пиедестала и протегна мраморната си ръка към нея. Фабрисия се сепна и примигна.

– Ти си избрана – каза дамата.

Фабрисия се понадигна и се огледа, мислеше, че другите също са видели чудото, но никой не се заглеждаше насам, нито крещеше, нито викаше. Сякаш Богородица все така си стоеше там в своята ниша високо на стената. За миг се изкуши да извика, за да има свидетели, но после осъзна страшната истина: "Татко е прав. Загубила съм разсъдъка си".