Колин Фалконър: Стигмата

Фабрисия се усмихна вяло. В този миг женитбата с Пиер ѝ се видя толкова възможна, колкото беше истинска дамата в синьо. В този момент най-доброто, което можеше да направи, беше да забрави и за двамата и да си представи, че си ги е измислила.

– Утре на площада ще има панаир за деня на свети Юда. Ако се почувстваш укрепнала, Пиер ще дойде да те вземе.

– Това може и да ми хареса – каза Фабрисия.

Тя, разбира се, имаше предвид, че може би ще ѝ хареса да отиде на панаира, отношението ѝ към Пиер беше съвсем друг въпрос.

КАМБАНИТЕ НА СЕНТ ЕТИЕН биха за службата в третия час [4] Третият от седемте канонични часа, в които се извършва божествена служба в римокатолическата църква. Пада се някъде около девет сутринта. – Бел. Прев. , заглушени от мъглата, която лежеше, бяла и тежка, над реката. Днес слънцето щеше да жари здраво, въздухът вече беше натежал, гъст и влажен. От каменната настилка се издигаше пара. Заради силната буря всички канали бяха прелели и оставили града вонящ, калта на пазара все още беше гъста като каша.

Както във всеки празничен ден, улиците и площадите бяха пълни с хора. Те се тълпяха около вратите, на които се събираше таксата, а на тържището почти нямаше място от всичките волски и магарешки каруци, които бяха докарани в града. Тя долови мириса на тор и пайовете на уличните търговци. Главният площад ехтеше от виковете при залаганията за борбата с мечки и пълните с грубоват хумор песни на менестрелите.

Спряха да послушат един от жонгльорите. Той извади своята хърди гърди [5] Старинен струнен инструмент. – Бел. Прев. от калъфа на гърба си и засвири.

Менестрелът пееше с толкова смешно страдалческо изражение, че скоро привлече около себе си малка тълпа, която се смееше и викаше. Представлението му продължи, но този път не запя, а подхвана монолог, който акомпанираше при драматичните станци със своя музикален инструмент.

Сред слушателите му се разнесе смях, а накрая последваха бурни ръкопляскания. Когато менестрелът приключи, изпрати маймунка с малка шапка сред зрителите, които подхвърляха дребни монети в знак на одобрението си, Пиер направи същото.

– Ами ти вярваш ли в това? – попита го тя, когато се отдалечиха.

– Разбира се, че не.

– И когато си имаш съпруга, не възнамеряваш да я удряш по носа, ако тя ти отвърне?

– Бих ли посмял! – през смях рече той. – Баща ти казва, че си пердашила всяко момче наоколо, ако на улицата е имало сбиване!

– Момчетата бяха по-малки. А и ти откъде знаеш, че аз ще съм твоята съпруга?

Той я погледна, сякаш въпросът ѝ го озадачи.

– Баща ти ми обеща – рече той.

На небето от север се показа тъмен гъст облак, предвестник на нова буря в късния следобед. Пиер говореше за сватбата им, като че всичко вече беше уредено. Тя се опита да си представи живота си до него и не успя. Но какво друго би могла да направи? Не можеше завинаги да остане под бащиния си покрив. Фабрисия чу далечния тътен на гръмотевицата. Може би нямаше да се стигне дотам, може би съдбата имаше други планове. Осъзна, че са спрели до водоскока, където я беше ударила мълнията. По камъка имаше пресни следи от изгаряне. С изключение на тях всичко останало си беше същото.

– Вече три години работя без пари на баща ти, за да усвоя занаята – говореше ѝ той. – Следващата година ще е последната ми като калфа и гилдията ще ме направи зидар, тогава ще имам собствен знак. Ще започна самостоятелно да строя къщи за богатите хора в града. Няма да съжалиш за женитбата си с мен. – Тя не отговори и той добави: – От първия път, в който те видях, не съм те изпускал от очи. Не е имало никоя друга, освен теб.

Признанието му я хвана неподготвена. Не знаеше какво да му каже.

– Не си ли го разбрала?

Тя поклати глава.

– За малко не се споминах, когато видях какво ти се случи. Излизам от църквата и гледам: баща ти те носи на ръце като бебе, ти беше бяла като вар, главата и ръцете ти висяха отпуснати все едно си мъртва.