Колин Фалконър: Стигмата

Тя се оттегли, за да си почине до прозореца, дамите ѝ насядаха на пейките около нея или се настаниха върху възглавнички на пода. Той наблюдаваше малката бръчка между веждите ѝ, докато погледът ѝ се рееше към лъкатушещата река и покритите със сиви каменни плочи покриви на господарската къща. Облечена беше в следващата извивките на тялото рокля от синьо кадифе с цвета на очите ѝ и на реката. Дамите ѝ я поканиха да се присъедини към тях в играта им на зарове и тя като дете извикваше от радост всеки път, когато печелеше.

Всеки ден се беше тормозил в Земите отвъд с въпроси: Дали си е намерила любовник, някой трубадур, някой завистлив херцог. Дали е мислила често за мен, така както аз мислех за нея?

Пътуващите на кораба се успокоиха, щом земята изчезна от погледа им. Прекараха четири дни и четири нощи, като денем изгаряха от непоносимата жега, а нощем зъзнеха от студ. Това беше поредната шега на Бог. Вече се чудеше дали изобщо някога ще се прибере у дома.

Петстотин мъже се потяха, ругаеха и стенеха, когато корабът им стоеше неподвижно в безветрието. Вонята на животните и войниците в мъртвешкия застой беше задушаваща. Моряците подсвирваха за вятър, нисък протяжен звук, който го докарваше до лудост. Седеше приклекнал на палубата и мислеше за съпругата си и думите, които ще ѝ каже, когато най-накрая отново я види.

Изминала беше едва година, проточила се като сто. Насърчиха го да покаже верността си към Бог, да изпълни дълга си пред него. Съвсем различен човек беше по онова време; мислеше, че ще се бие за възраждането на Йерусалим. Вместо това се оказа заложник на безкрайните разпри между бароните и тамплиерите за това, кое чия работа е, и на няколко пъти го изпращаха да се бие в самотни схватки в пустинята, от които не спечелиха нищо, освен смъртта на неколцина достойни мъже.

Усещаше солен привкус по напуканите си устни. Всеки път когато се опитваше да ги навлажни с езика си, те се пукаха и разкървавяваха. По-лошо беше, отколкото в пустинята. Слънцето не знаеше умора. Под палубата имаше заслони, но той не би рискувал да слезе долу заради жегата, вонята и плъховете.

Чакай ме, любима. Връщам се у дома.

БОГ ИЗБРА ФАБРИСИЯ БЕРАНЖЕ насред Тулуза по време на гръмотевична буря. Докосна я с един от своите гръмотевични пръсти и я зашемети.

Денят беше мек, необичайно за това време на годината. Бурята се изви неочаквано, черни като мастило облаци се струпаха на небето от север точно когато камбаните на църквата "Сент Етиен" биеха за вечерня. Силен порив на леденостуден вятър я блъсна и я удари като плесница, докато тичаше през пазара. Ударът беше толкова свиреп и неочакван, че почти я събори на земята.

Дъждът заудря по каменната настилка като порой от медни пирони и за няколко мига само полите ѝ бяха вир-вода. Тя не забеляза нащърбената искряща мълния, която се изви на небесата. За миг блесна ослепителна светлина и после всичко изчезна.

Такъв тътен последвал мълнията, разказваше някой по-късно, че сякаш небето се разцепило на две. Но Фабрисия не го беше чула, тя вече лежала безчувствена на земята.

Дори баща ѝ, който бил от другата страна на площада, се затъркалял по земята от удара, докато калдъръмът се тресял под него. Разправяха, че в този ден всички кучета в Тулуза полудели.

Анселм Беранже чакал Бог или самият Сатана да се явят на небето. Но нито един от двамата не се явил. Когато се опомнил след няколко мига, той се надигнал на крака, като се подпирал на един каменен стълб. И тогава видял единствената си дъщеря, просната насред наводнения площад, взел я за мъртва.

Изстенал, затътрил се по застлания с камък площад и я преобърнал по гръб, докато крещял името ѝ. Била бяла като платно. Очите ѝ стояли полуотворени, обърнати навътре, и това ѝ придавало вид на демон. Взел я на ръце и слепешката хукнал с нея по улиците. Докато тичал, проклинал името Божие, защото за него нямало съмнение кой я е убил. Небето проблясвало и просветвало, и гръмотевица заглушила мъката му и богохулствата му.

Когато Фабрисия отвори очи, в стаята имаше трима души и само един от тях се усмихваше. Майка ѝ и баща ѝ седяха, приклекнали до леглото ѝ, от ужас лицето на Анселм беше изкривено и устата му зееше.

– Жива е! – задавено рече той.

– Казах ти, че ще се оправи – каза майка ѝ.