Колин Фалконър - Стигмата

– Ти може би не виждаш погледите, които привличаш на пазара – рече ѝ той. – Ще спя по-спокойно, когато си омъжена и си получила благословия след раждане, за да не може всеки напорист мъжкар в Тулуза да те зяпа като вълк вечерята си.

– Анселм!

– Истина е. Тя е хубава и ѝ трябва съпруг като Пиер, който да я защитава от подобно безсрамие. – Баща ѝ се пресегна през масата и улови ръката ѝ. – Той е добър човек, не по-лош от който и да е в Тулуза. Ще се грижи за теб и макар да има тяло на великан, носи нежна душа. Не замахва и по муха, кацнала на сиренето му за обяд.

Тя не отговори и той добави:

– Уговарям ти добър съпруг, Фабрисия. Ще се венчаеш, както подобава.

Наистина тя беше достатъчно голяма, за да се омъжи, но се чудеше защо баща ѝ изведнъж с такова настървение тръгна да урежда сватбата ѝ. Може би заради това, че беше видял как я удря мълнията по време на бурята. За него беше достатъчно тежко, че няма синове; без дъщеря нямаше да има и внуци, които да му носят утеха в старините.

– Пиер ще поеме работата един ден, когато вече няма да мога да държа камъка, нито да се катеря по високото. Това е Божие дело и той е подходящ за него. Як е като каруцар и има ангелски нрав. Ще си отида спокоен, като знам, че един ден мой внук ще оставя своя печат на катедралите в Тулуза и ще заеме мястото ми в гилдията.

Тя продължаваше да мълчи.

– Какво има? Пиер не ти ли харесва? Да не те е обидил по някакъв начин?

– Искам да стана монахиня – каза Фабрисия, но гърлото ѝ беше свито и думите излязоха като шепот.

Баща ѝ дълго време мълча и тя се почуди дали я е чул.

Вдигна поглед и видя как той смаяно се взира в нея.

– Красиво момиче като теб? Искаш да прекараш остатъка от живота си в манастир ли? Защо ще искаш подобно нещо? – Фабрисия не отговори, той се обърна към Елионор. – Чу ли я какво каза?

– Сега го научавам.

– И нямаш нищо общо, така ли?

– Защо ще искам тя да затъва още повече във вярата на Рим?

Фабрисия беше очаквала гнева му, но това страдание и дълбоко разочарование, които се излъчваха от него, бяха далеч по-тежки.

– Манастирите са места за вдовици и посрамени жени – каза той.

Какво би могла да му отговори тя? Никога не съм се чувствала като част от този свят, татко. През целия ми живот са ме тормозели странни сънища и предзнаменования. Сега виждам как статуите се движат и говорят като живи хора. Мисля, че страдам от някаква лудост. Не искам никого да нараня.

– Искам да отдам живота си на Бог – измърмори тя.

Анселм отблъсна храната си и удари с юмруци по масата.

– Това е лудост – рече той и въпреки че не мислеше това, което каза, думите му я разтърсиха.

– Не мога да се омъжа за Пиер. Той скоро ще умре.

– Пиер ли? Че той е здрав като камък. Не съм срещал по-голям здравеняк от него. Не е боледувал и ден през живота си.

– Баща ти говори истината. Ти какво искаш да кажеш? Защо мислиш, че ще умре?

Вече и Елионор я гледаше изпитателно, по лицето ѝ се четеше слисване и едновременно с него страх.

– Забрави тази глупост – кротко рече Анселм. – Ще направиш, както казах.

Стана и отиде да седне до огнището, като си мърмореше. Седя, без да откъсва поглед от жаравата, докато тя не изтля. Не помръдна оттам и когато съпругата му и дъщеря му отидоха да си легнат.

Фабрисия не можа да спи.

Какво ѝ ставаше? Замисли се за случилото се в катедралата Сент Етиен, когато статуята на Дева Мария слезе от пиедестала си. Спомняше си преживяването с такава яснота, с каквато можеше да си представи майка си и баща си на вечеря. Това не означаваше, че видението е действително. Наистина ли вярваше, че Богородица е говорила на нея?

Още от дете виждаше неща, които за другите оставаха невидими; чуваше звуци, които никой не долавяше; бегло зърнати призраци; врана неочаквано изплющяваше с криле в потънала в тъмнина стая; плащ шумолеше в пусто помещение; гласове шепнеха от сенките, когато биваше съвсем сама.

Едва беше проходила, когато за първи път се смя на феите в градината и ги сочеше; оживените ѝ разговори с невидимите създания отначало караха баща ѝ да се усмихва, после да се мръщи, а накрая да се въси. От времето, когато беше достатъчно голяма, за да ходи сама до пазара, вече се беше научила да се преструва, че не чува риданията от изоставената къща до източната стена или мрачните духове на обесените под стените на Гарона.

Сякаш не беше се откъснала напълно от утробата. Част от нея все още чувстваше света, от който беше дошла и към който копнееше да се завърне.