– Съобщи ли ѝ какво си решил? – попита го Елионор.
– Какво решихме и двамата.
– Аз казах само, че няма да се противопоставям. Добрите хора твърдят, че създаването на потомство е грях и затова бракът води до прегрешение. Но ако тя трябва да се омъжи, няма да застана на пътя ѝ.
– Няма да приемеш радушно здрав зет с умели ръце, който може да ни дари с внуци и да се грижи за нас, когато остареем ли? Мъж, който ще се грижи за дъщеря ни, когато нас вече няма да ни има?
– Знам, че искаш само най-доброто за всички ни – каза по-мило Елионор. – Но с годините повече се притеснявам за душата си, отколкото за изнуреното си тяло.
Фабрисия си помисли, че баща ѝ ще избухне.
– Тези свещеници еретици са ти разбъркали главата! – сопна се той.
Обърна се към Фабрисия, търсейки подкрепа от нея. Тя знаеше, че ѝ мисли само доброто. Как би могла да му каже, че не иска да се омъжи за Пиер без истинско основание за нежеланието си?
– Ти може би не виждаш погледите, които привличаш на пазара – рече ѝ той. – Ще спя по-спокойно, когато си омъжена и си получила благословия след раждане, за да не може всеки напорист мъжкар в Тулуза да те зяпа като вълк вечерята си.
– Анселм!
– Истина е. Тя е хубава и ѝ трябва съпруг като Пиер, който да я защитава от подобно безсрамие. – Баща ѝ се пресегна през масата и улови ръката ѝ. – Той е добър човек, не по-лош от който и да е в Тулуза. Ще се грижи за теб и макар да има тяло на великан, носи нежна душа. Не замахва и по муха, кацнала на сиренето му за обяд.
Тя не отговори и той добави:
– Уговарям ти добър съпруг, Фабрисия. Ще се венчаеш, както подобава.
Наистина тя беше достатъчно голяма, за да се омъжи, но се чудеше защо баща ѝ изведнъж с такова настървение тръгна да урежда сватбата ѝ. Може би заради това, че беше видял как я удря мълнията по време на бурята. За него беше достатъчно тежко, че няма синове; без дъщеря нямаше да има и внуци, които да му носят утеха в старините.
– Пиер ще поеме работата един ден, когато вече няма да мога да държа камъка, нито да се катеря по високото. Това е Божие дело и той е подходящ за него. Як е като каруцар и има ангелски нрав. Ще си отида спокоен, като знам, че един ден мой внук ще оставя своя печат на катедралите в Тулуза и ще заеме мястото ми в гилдията.
Тя продължаваше да мълчи.
– Какво има? Пиер не ти ли харесва? Да не те е обидил по някакъв начин?
– Искам да стана монахиня – каза Фабрисия, но гърлото ѝ беше свито и думите излязоха като шепот.
Баща ѝ дълго време мълча и тя се почуди дали я е чул.
Вдигна поглед и видя как той смаяно се взира в нея.
– Красиво момиче като теб? Искаш да прекараш остатъка от живота си в манастир ли? Защо ще искаш подобно нещо? – Фабрисия не отговори, той се обърна към Елионор. – Чу ли я какво каза?
– Сега го научавам.
– И нямаш нищо общо, така ли?
– Защо ще искам тя да затъва още повече във вярата на Рим?
Фабрисия беше очаквала гнева му, но това страдание и дълбоко разочарование, които се излъчваха от него, бяха далеч по-тежки.
– Манастирите са места за вдовици и посрамени жени – каза той.
Какво би могла да му отговори тя? Никога не съм се чувствала като част от този свят, татко. През целия ми живот са ме тормозели странни сънища и предзнаменования. Сега виждам как статуите се движат и говорят като живи хора. Мисля, че страдам от някаква лудост. Не искам никого да нараня.
– Искам да отдам живота си на Бог – измърмори тя.
Анселм отблъсна храната си и удари с юмруци по масата.
– Това е лудост – рече той и въпреки че не мислеше това, което каза, думите му я разтърсиха.
– Не мога да се омъжа за Пиер. Той скоро ще умре.
– Пиер ли? Че той е здрав като камък. Не съм срещал по-голям здравеняк от него. Не е боледувал и ден през живота си.
– Баща ти говори истината. Ти какво искаш да кажеш? Защо мислиш, че ще умре?
Вече и Елионор я гледаше изпитателно, по лицето ѝ се четеше слисване и едновременно с него страх.
– Забрави тази глупост – кротко рече Анселм. – Ще направиш, както казах.
Стана и отиде да седне до огнището, като си мърмореше. Седя, без да откъсва поглед от жаравата, докато тя не изтля. Не помръдна оттам и когато съпругата му и дъщеря му отидоха да си легнат.
Фабрисия не можа да спи.
Какво ѝ ставаше? Замисли се за случилото се в катедралата Сент Етиен, когато статуята на Дева Мария слезе от пиедестала си. Спомняше си преживяването с такава яснота, с каквато можеше да си представи майка си и баща си на вечеря. Това не означаваше, че видението е действително. Наистина ли вярваше, че Богородица е говорила на нея?
Читать дальше