Колин Фалконър: Стигмата

– Тези колони и сводове, те са мракът на гората, от която всички сме избягали. А там горе, точно над олтара; представи си огромния прозорец розета, който ще го има един ден. Ще бъде като слънцето, което ни показва пътя напред. А кой е пътят? Той!

Страдащият Христос висеше на кръста със сведена глава и кървящ.

– Нашият Господ страда за всеки от нас, води ни по пътеката на изкуплението. Пътеката тук е пътеката на нашия живот, а той е там, в неговия край, чака да поведе вярващите към възкресение.

Анселм посочи свода.

– И накрая, когато пристигнем тук, в края на нашия живот, ние вдигаме очи и виждаме светлината на Рая как се излива през прозорците на нефа на църквата и си спомняме за великия небесен Йерусалим, който ни очаква. Това работи баща ти, за да си печели хляба, Фабрисия. Скромен зидар съм, но въпреки това показвам на всеки човек, който дойде тук, смисъла на неговия живот и Божията милост в него.

Тя се усмихна. Не за първи път чуваше тази приказка, но никога не ѝ омръзваше изписаната по лицето му страст, докато говори, а на него, изглежда, никога не му омръзваше да я разказва.

Тя отново вдигна поглед, видя Пиер, който се готвеше да слезе от скелето. Веднага разбра какво ще се случи и погледна към дамата в синьо, която седеше в своята ниша на стената. Не, моля те.

Пиер нададе вик, когато не успя да се улови за дървеното скеле. Размаха ръце във въздуха в онзи миг на прозрение, в който осъзна, че е изгубен, и отново изкрещя, този път с отчаяние. От звука, който се чу, когато тялото му се просна върху каменните плочи, ѝ призля. Стори ѝ се, че усети как подът се разлюлява, но това беше породен от ужаса плод на въображението ѝ.

Анселм не видя залитането. Обърна се едва в последния момент, съзря само как Пиер пада на пода в нефа, сгърчва се, черепът му се пръсна като презрял плод, а крайниците му застанаха, неестествено изкривени спрямо тялото му.

Баща ѝ изтича и грабна младия мъж, без да обръща внимание на кръвта по ръцете и скута си.

– Пиер! Пиер, синко. Какво стори?

Мозъкът му беше навсякъде. Фабрисия си помисли, че ще повърне. Анселм се взираше в нея с отворена уста и тя можеше да прочете въпроса в очите му.

Не мога да се омъжа за Пиер. Той скоро ще умре.

– Откъде знаеше?

Фабрисия нямаше отговор. Погледна към дамата в синьо, която само се усмихваше към нея, мило като майка. Сигурно беше някаква форма на лудост, но не такава, от която би могла да се отърве.

Спусна се на колене до баща си, постави бялата си ръка на грамадното безжизнено тяло в ръцете му, сякаш тя е отговорна за смъртта му само защото я е предсказала.

– Съжалявам – каза тя.

ИМАШЕ ДНИ, в които Анселм и дума не проронваше. Започваше работа в църквата малко след като камбаните биеха призори, и продължаваше да работи дълго след вечерня. Обядваше и вечеряше там, дните ставаха все по-кратки и често работеше на светлината от свещи. Без своя калфа работата му беше два пъти повече, защото Анселм беше единственият зидар.

Фабрисия обаче знаеше, че не това е причината да се труди до изнемога; какво беше извикал в катедралата в деня, когато Пиер падна? Пиер, синко . Тежко ѝ беше да наблюдава скръбта му и по някакъв начин се чувстваше отговорна.

Един следобед му донесе вечерята в църквата. Зимата наближаваше, празниците на свети Симон и свети Юда бяха отминали и утрините бяха студени. Слама покриваше положения нов камък, за да не се пука хоросанът от студа. Скелето на новата поръчка му придаваше вид на гниещи кости от гигантски звяр. Скоро предстоеше да бъде платено на работниците и баща ѝ да се оттегли да работи в параклиса. Щеше да прекара зимата в рязане и гравиране на камъни за нишите и прозорците.

Анселм носеше туника, престилка и малка кръгла шапка, която го отличаваше от свободния зидар, онзи, който украсяваше "свободните" камъни, орнаментите на тимпаните [8] Триъгълното поле на фронтона, вдлъбната ниша над отвор в стена е полукръгла, триъгълна или островръха форма се нарича тимпан. – Бел. Прев. , нартекса и в редиците на прозорците на нефа. Работеше с чука и длетото върху блок, който щеше да застане в свода на южния вход.

Наблюдаваше го как работи. Дъхът ѝ образуваше малки облачета пара във въздуха. В църквата беше мрачно и студено, но баща ѝ носеше ръкавици без пръсти, защото в работата си се нуждаеше от чувствителността на върховете на пръстите си. Ръцете му бяха покрити с дебели мазоли, сякаш носи кожени ръкавици, а мишците му бяха яки като на палач, въпреки това можеше да дълбае в камъка едно до друго цветя и лозови листенца, сякаш са направени от глина.