Колин Фалконър - Стигмата

– Мъртва беше, Елионор! Това е чудо. Бог ни помилва! Върна ми моето момиченце.

Фабрисия потръпна от студ.

– Дай още една завивка – чу тя майка си да казва. – Премръзнала е. Как така я остави да лежи там в дъжда, дърт козел такъв?

Фабрисия се претърколи на една страна, уви ръце около себе си и присви колене към гърдите си. Кожата ѝ беше студена като мрамор. Беше гола. Как така? Опита се да си спомни. Още повече се учуди на жената, която стоеше в ъгъла на стаята. Беше облечена в дълга синя рокля, с качулка, кожата ѝ сияеше на капещите свещи. Знаеше, че я е виждала някъде и преди.

– Mon petit chon [3] Mon petit chou (фр.) – израз на привързаност, нежност, "цветчето ми, сърчицето ми". – Бел. Ред . Добре ли си? Кажи нещо.

– Кой е това? – попита Фабрисия.

– Говори – възкликна Анселм. – Благодаря ти, Боже!

Елионор избърса сълзите от лицето си. Покачи се на леглото и придърпа дъщеря си в прегръдка. Фабрисия усети топлия ѝ дъх на врата си.

– Ти коя си? – отправи въпроса си Фабрисия към пустия ъгъл на стаята.

Анселм се огледа. За втори път този ден страшно се уплаши.

– Фабрисия, на кого говориш? – попита я той.

– Какво стана, татко?

– Не помниш ли? Удари те мълния, докато пресичаше площада пред Сент Етиен.

– Изобщо не трябваше да я пращам – изхлипа Елионор. – Трябваше аз да ти донеса вечерята.

– Не помня – рече Фабрисия.

– Помислих, че сме те изгубили!

– Ти си избрана – каза ѝ жената в синьо.

– Защо да съм избрана?

Майка ѝ седна и я разтърси.

– Фабрисия? На кого говориш? Има ли някого в стаята?

– Няма никого – рече Анселм. Улови лицето ѝ с двете си ръце, накара я да го погледне. – Фабрисия? Какво има? Кой е тук, на кого говориш? – очите му се разшириха. – Нещо ѝ е станало – обърна се той към жена си. – Полудяла е.

Елионор отпусна главата на дъщеря си на възглавницата и я зави до брадичката с мечите кожи. Приглади назад косата ѝ и я целуна по челото.

– Сега си почивай – прошепна тя. После хлопна съпруга си по главата. – Не е полудяла! Какви ги говориш? Трябва ѝ само да поспи. Не виждаш ли сам?

В огнището гореше огън и Фабрисия проследи с поглед как се оттеглят натам и се присвиват на два стола. Анселм свали мократа си риза и я провеси да се суши, от нея се заиздига пара пред пламъците. Двамата с Елионор си зашепнаха, Фабрисия не чуваше какво си говорят.

Жената в синьо беше изчезнала.

– Сега си спомних коя си – каза тя на висок глас.

И когато си спомни, се почуди дали наистина е жива. Постави ръка на гърдите си и почувства ударите на собственото си сърце, биеше някак различно, от време на време притупваше като подритване на бебе в утроба.

Жената не е истинска, реши тя. Това беше просто от ужаса, преживян от разминалата се на косъм смърт, просто бълнуване. Сега щеше да заспи и на сутринта всичко щеше да е забравено.

ПИЕР ДЬО ФАРГОН БЕШЕ МЪЖ КАНАРА и само година или две по-голям от Фабрисия. Напомняше ѝ на скулптурите, които баща ѝ правеше за капителите на църквата, уголемени прекомерно за по-голямо въздействие. Кестенявата му коса падаше над тъмните му кафяви очи, едното му око беше по-голямо и по-тъмно от другото. С него не виждаше добре, което правеше вещината, с която владееше чука и длетото, още по-забележителна.

Стоеше надвесен над нея, свъсил лице от тревога. До рамото му застана Анселм.

– Пиер? Ти какво правиш тук? – попита Фабрисия.

Той придоби стреснат вид. Баща ѝ здраво го побутна с рамо.

– Баща ти ми каза какво се е случило – рече Пиер. – Притесних се за теб.

– Няма нищо. Добре съм.

Опита се да се надигне в леглото, но не успя. Краката ѝ бяха прекалено слаби, за да я държат. Майка ѝ разблъска двамата мъже настрана и я принуди отново да легне.

– Казах им на тези двамата да не те притесняват.

Фабрисия си припомни случилото се предишната вечер: как в един миг пресичаше площада, в следващия се събуди вир-вода в леглото си, а майка ѝ и баща ѝ бяха надвесени над нея. Явно не е било сън.

Елионор подкара двамата мъже към вратата, като ги хокаше, че са нарушили почивката на дъщеря ѝ. Донесе ѝ парче хляб и малко горещ бульон да закуси.

– Днес трябва да си почиваш – каза тя.

Фабрисия усети, че е гладна като вълк, и разкъса хляба със зъби. Майка ѝ седеше и я наблюдаваше, сякаш не можеше да повярва, че дъщеря ѝ наистина е тук.

– Пиер какво правеше у нас? – попита Фабрисия, когато изпи бульона.

– Знаеш, че те харесва. Баща ти иска да те сгоди за него.