Колин Фалконър - Стигмата

– Моли ли се?

– Само това правя.

Приорът въздъхна.

– Ти си млад мъж, братко Симон. Обетът за целомъдрие е тежък. Дори благословеният основател на Ордена, самият свети Бенедикт, не е бил имунизиран от тази сквернота. Има много начини, по които Дяволът намира път към човешката душа, а жената е най-могъщият му инструмент. Затова и мъжете се затварят в манастири, защото всички жени са похотливи създания.

– Какво да правя?

– Когато свети Бенедикт бил млад, той се изолирал от света в пустинята, за да може да се освободи от своите изкушения. Но дори там бил тормозен ден и нощ от спомена за една жена, която видял също като теб на пазара на своя град. Колкото повече се борел срещу образа ѝ, толкова по-силна ставала картината в ума му, докато вече не можел да мисли за нищо друго. Канел се да се откаже, да се върне в града и да се отдаде на светските удоволствия, когато наблизо видял бодлив храст. Съблякъл дрехите си, метнал се върху храста и се отъркалял. Плътта му се раздрала на ивици и по тялото му не останало място, което да не кърви и да не го кара да страда. Но тези свещени рани го излекували от безбожните желания на плътта и душата му.

Симон почувства как кръвта се отдръпва от лицето му. И той самият беше обмислял тежък цяр за своята болест, по-тежък дори отколкото би си представил самият светец. Може би това беше единственият път.

Тази вечер той се моли със своите събратя монаси в притъмнелия параклис по време на вечернята. Трепереше от студ. В гъстия сумрак пред олтара абатът, покрит с качулка, ги поведе към вечерния химн.

Той копнееше за безукорно съвършенство. Вместо това чу победоносния смях на падналия Божи ангел. Трябваше да се бичува по-силно, трябваше да се справи по-добре.

ОЩЕ ОТ ДЕТСТВОТО СИ Симон размишляваше над собствената си смърт. Живееше в ужас от онова, което щеше да се случи в страховития ден, в който издъхне, защото стените на всяка църква бяха покрити със зловещи изображения на Съдния ден и Ада.

И въпреки това с Фабрисия Беранже се беше държал така, сякаш не съществува Дявол, нито проклятие. Той последва съвета на абата, свали расото си и се помъчи да уталожи скверните пламъци, които го изгаряха, с камшик. Вървите на бича завършваха с железни щипци и както му бяха казали, бяха най-ефикасни при малко усилие.

Първите замахвания бяха плахи, ръцете му така трепереха, че той на няколко пъти изпусна бича. Но не се отказа, а когато камшикът проряза първата ивица на раменете му, извика, сякаш го разпъват. Пое си дълбоко дъх, за да се овладее.

Ръцете му бяха хлъзгави от потта и той ги избърса в расото си. Решен беше, че започнатото трябва да се довърши. Щеше да даде на Бог своята болка и като Бенедикт щеше да надделее. Бичува се няколко часа; бичува се, докато кръвта не рукна свободно по гърба му и не закапа по пода.

Но когато най-накрая рухна, изтощен, на камъка, можеше да мисли само за Фабрисия Беранже, представяше си нежния допир на устните ѝ върху своите, топлината на дъха ѝ върху лицето си и как успокоително му шепне в агонията му. Вече не беше монах. Беше просто мъж.

Разсеяността му стана повод за приказки в приората. Оплакали се бяха на приора за неговото нехайство, учениците му бяха възнегодували, че лекциите му са хаотични и зле подготвени.

При всеки удобен случай се измъкваше, за да наблюдава зидаря и семейството му, скоро опозна навиците им толкова добре, колкото и своите. Не беше трудно, защото бяха само трима, Анселм нямаше слуги. Научи, че зидарят излиза от къщи всеки ден на зазоряване, а всяка сутрин точно след литургията в третия час съпругата му отива на пазар. От този момент до литургията в шестия час Фабрисия беше у дома, съвсем сама.

Неочаквано въздухът се промени, за кратко времето се затопли за последен път преди зимата. Днес плащ не му трябваше. Духаше топъл южен вятър, нахлуваше откъм солниците и морето. Из улиците хората обсъждаха тази промяна. Необичайно събитие; есента се беше обърнала с главата надолу.

Когато стигна дома ѝ, не почука, а направо влезе. Фабрисия седеше на стана си, намотаваше вълна на кълбо. Вдигна изненадано поглед.

– Баща ми не е у дома – каза тя.

Симон беше репетирал думите си, но сега нищо не му идваше наум. Просто стоеше там, едната му ръка се отваряше и затваряше в юмрук до тялото му.