Колин Фалконър - Стигмата

– Виждаш ли? Не само аз в това семейство мразя тия лешояди – рече майка ѝ.

– Нали Бог е сътворил всичко, татко?

– Да.

– Нали е сътворил и Бернар?

Анселм се намръщи като уловен натясно в спора.

– Защо Бог ще създава същество като Бернар, освен ако не иска той да е такъв? Как може Бог, който е самата доброта, да създаде нещо, което е зло?

– Защото не Бог е сътворил света! – каза майка ѝ. – Така говорят добрите хора , светът принадлежи на Дявола. Ето затова!

– Баста ! – извика баща ѝ. – Стига! Няма да слушам еретични приказки в собствената си къща! Ами ти, Фабрисия, какво си направила със себе си? Тече ти кръв.

Тя погледна към ръкавицата си, върху която имаше кръв.

– На Бернар е – обясни тя. – Сигурно е от раната от хвърления от момчетата камък.

Гледаше го втренчено и го предизвикваше да я обвини в лъжа. Но той само поклати глава и насочи поглед към огъня. Дори майка ѝ не поиска да види раната и да я почисти. Дотам се стигна, Фабрисия Беранже. Крещиш на баща си, караш го да се препира с майка ти, а после лъжеш и двамата. Ако има Чистилище, дяволите вече нажежават шишовете си за теб. Заслужаваш си го.

По-късно вечерта, след като родителите ѝ се бяха качили по стълбата към стаята си и си бяха легнали, Фабрисия се примъкна до огъня и огледа ръцете си на слабата светлина от жаравата. Като че нямаше достатъчно притеснения и без това, та трябваше да се прибавят и белезите по ръцете ѝ! Когато едно момиче нарани крехката гордост на втория по влияние мъж в Сент Ибар, то на другия ден със сигурност я чакат главоболия.

Помогни ми, Дево, прошепна тя към ронещата се в пепел жарава. Махни тези рани от мен, спаси ме отново от един от твоите свещеници.

– Тя защо така закъсня да се прибере от полето? – прошепна Анселм.

– Пак е ходила в църквата, смея да твърдя. Прекарва цялото си време в молитви към Богородица. След онова, което ѝ стори свещеникът, човек би си рекъл, че никога няма да стъпи в някое от тия места.

– Оттогава не е същата. Умът ѝ се е пообъркал, убеден съм. Според теб добре ли е?

– Де да беше се омъжила за Пиер, може би нищо от това не би се случило.

– Тя знаеше за смъртта му, помниш ли? Каза, че ще се случи. "Той скоро ще умре," така каза. А няколко дни по-късно той падна от скелето.

Елионор се умълча. Анселм сложи ръка на рамото ѝ и усети как тя се сгуши в него. Къде да намери добър съпруг за нея тук? Не се дава перла на свиня. Но той трябваше да предприеме нещо, и то скоро.

ПО ЛОЗИТЕ имаше зелени пъпки. Някои от лозята бяха на по хиляда години, така ѝ беше казала Елионор. Донесли ги евреите, избягали в Пей д'ок, когато цезарите управлявали Рим. Галите и евреите тогава живеели заедно, разказа ѝ тя, из земята, в която се говори нашият език, е имало градове много преди в Париж да има крал, а в Рим – папа.

Много различни лози са били присадени тук, говореше майка ѝ. Не слушай баща си. Той е добър човек, но е от Севера, какво ще знае той за истинската история на света? Кръвта ти е богата, ти самата си филиз от много лози. На Север се женят за сестрите си и броят с пръстите на ръцете си. Тук, в Пей д 'ок сме опознали целия свят; евреите и тяхната кабала, маврите и тяхната алджибра и познанието им за звездите, тамплиерите, които донесли плата муселин и екзотични плодове.

Ти си присадена лоза. Когато баща ти говори безсмислици за своите светци и неговото Възкресение, не забравяй това.

– Защо носиш ръкавици днес? Зимата свърши. Така пече, че гъска можеш да опечеш на калдъръма.

– Студено ми е – отговори Фабрисия.

– Не може да ти е студено, глупаво момиче такова.

– Не може да е лято. Още не е минал празникът на Богородица.

– Слънцето не го е грижа за празниците. Щом е топло, е топло. Куцаш. Какво има, момиче? От снощи се държиш странно. Къде отиваш?

– На пазара.

– Покажи ми ръцете си!

Фабрисия впери поглед в нея. Защо изобщо се опитвам да я лъжа? Тя винаги разбира.

Започна да сваля ръкавиците си. Сега ще има проблем.

Може би най-накрая ще ме чуят, ще ме оставят да стана монахиня. Някой потропа на вратата. Елионор се поколеба.

– Кой, за Бога, е това?

– Мадам Беранже! – извика мъжки глас. – Бързо!

– Ще видя кой е, но после държа да науча какво криеш! – заяви тя на Фабрисия и отвори вратата.

Блъснаха я настрана четирима запотени мъже от работниците на Анселм, които си проправиха път с пъхтене. Носеха Анселм, краката, ръцете му, колана и ризата, всичко беше в кръв. Вдигнаха го на масата в кухнята.