Колин Фалконър - Стигмата

– Чудо, отче.

– Но как?

– Deus lo volt.

– Бог го е поискал, да, сигурно. Другите мислят, че е работа на Дявола и че ти имаш пръст в нея.

– Кой го казва?

Отец Марти само се усмихна и тя си помисли: така значи, ще си отмъщава. Ще разгласи, че съм вещица.

– Носят се слухове за теб и Бернар.

– Не разбирам.

– Говори се, че някакви дечурлига го убили с камъни, че бил умрял, преди ти да сложиш ръце отгоре му и да го върнеш към живота. Така както направи с баща ти.

– Нямам нищо общо с това. Майка ми е знахарка. Тя му даде опиум и беладона.

Той се усмихна, но погледът му остана сериозен.

– В градчето до един са убедени, че имаш пръст в това. Превързана ръка! – той се разсмя на малката си шега. – Каква е тайната ти, Фабрисия Беранже?

Тя вдигна кошницата си и закуцука покрай него. Този път той не се опита да я спре.

– Вървиш като Бернар – рече той.

Тя трепваше при всяка крачка. Скоро всички щяха да научат тайната ѝ, не можеше повече да я крие. Благословена Дево, защо стори това, запита тя наум. Сърцето ми е преизпълнено с благодарност, че скъпият ми баща е жив, когато днес трябваше да го полагаме в земята. А ето че сега отец Марти иска всички да мислят, че съм вещица и че мога да вдигам мъртвите от гроба.

Защо не ме оставят всички на мира? Защо това ми се случва?

МОСТАРДА ИЗГОРИ краката си на огнището, докато се опитваше да достигне провесената от гредата шунка. Сега седеше, мяукаше и ближеше лапите си в ъгъла.

– Не ядеш шунка, ядеш мишки – нахока го Фабрисия.

Тя седеше сама на масата и режеше зеленчуци за котлето. Анселм беше на работа в църквата, майка ѝ беше отишла на пазара. Фабрисия повече я биваше в търговията от майка ѝ, знаеше как да се усмихне и кога да смигне, кога да отметне коса пред момчето на касапина и овдовелия стопанин от съседното село, но днес беше лош ден, тя едва ходеше, краката ѝ бяха в много лошо състояние, затова вместо нея отиде Елионор. Тя чу как нов порой се изсипа върху намазнената тъкан на прозореца и затова нямаше нищо против да си седи до топлото огнище.

Прасето, което ровеше в калта на двора, я предупреди; по-добро беше и от куче, пронизителното му изквичаване ѝ каза, че навън има някого. Тя чу как някой влиза през задната врата. Дъхът ѝ секна, пръстите ѝ здраво се увиха около ножа с костна дръжка. Не че щеше да ѝ помогне, един нож не беше от голяма полза, освен ако човек не е готов да го използва.

– Не се страхувай – усмихна се той.

Тя си спомни последния път, в който човек от църквата се беше появил неочаквано в нейния дом.

– Не се страхувам от вас – излъга тя.

Той свали плаща си, постави го на стол до огнището и седна. Започна да грее краката си, сякаш седи пред собственото си огнище. Завъртя пръстен с огромен кехлибар на пръста си.

– Трябва да се страхуваш. Повечето хора в това градче се страхуват от мен.

– Не, презират ви. Има разлика.

Усмивката му угасна. Защо не мога да запазвам мислите си за себе си, помисли си тя. Като го подигравам, само влошавам положението. Аз съм сама тук и знам, че е дошъл с една-единствена цел, с две, ако възнамерява и да ме нарани. Прехапи устни, момиче, справи се с положението.

Той се приведе.

– Ти за коя се имаш, та ми говориш така? Свали тоя нож.

– Защо, да не мислите, че мога да ви наръгам с него? Може би ще го направя.

– Свали го – повтори той.

Тя остави ножа на масата.

– Мога да те унищожа. Теб и семейството ти.

– В името Божие?

– В чието име си избера.

– Какво искате?

– Знаеш какво искам – рече той.

– И после? Ако го получите, ще ме оставите ли на мира?

– Зависи.

Той стана и заобиколи масата, притисна я в ъгъла. Расото му беше влажно и от вълната се носеше силен мирис. Свещеникът вдигна ръба му, като не отместваше очи от лицето ѝ. Фабрисия трепна.

– Виж – рече той.

Туморът на слабините му представляваше едър, изключително подпухнал къс плът, синеещ в средата като натъртено. Фабрисия усети как ѝ се повдига. Отмести поглед.

– Изцели ме.

– Моля?

– Постави ръцете си на мен, както си направила с Бернар.

– Нищо не съм направила с Бернар. На него нищо му нямаше. Само му помогнах да се изправи.

– Всички знаят какво си направила. С баща ти също. Хората му се кълнат, че е бил почти мъртъв, когато са го донесли тук. Какво си направила? Някаква молитва ли знаеш? Дяволи ли виждаш?

– Нищо не правя – повтори тя.

Плахо погледна отново болния му крак. Толкова деформиран беше, че почти почувства съжаление към него.