Колин Фалконър - Стигмата

– Боли ли ви?

– Все още не – каза той и тя разбра, че се страхува как скоро ще започне.

Фабрисия протегна ръка колебливо. Носеше вълнени ръкавици и въпреки това се присви при мисълта да докосне подобен израстък.

– Какво, толкова мръсен ли съм за теб, че да ме докосваш? Направи с мен онова, което си направила за Бернар! Става ли? Докоснала си сакат, а мен не искаш, така ли?

Фабрисия обхвана израстъка с длан. Кожата му беше бледа, с груби косми, а образуванието, което растеше, ѝ напомняше на пихтия от варена свинска сланина.

– Откога го имате? – попита тя.

– Видях го точно преди Богоявление. Тогава беше буца с размер на орех, не по-голям. Но с всеки ден нараства все повече, пред очите ми. – Гласът му трепна. – Опитах с мехлеми, а една знахарка от Каркасон ми даде билкова лапа, но от нея нямаше полза.

Тя постави ръка на израстъка, затвори очи и се помоли на Богородица.

– Чувствам нещо – рече той. – Какво имаш под тези ръкавици? Покажи ми – улови я за китката.

– Искате ли да ви изцеля, или не искате? Пуснете ме тогава.

Защо му казах това, запита се тя. Дали не съм започнала да вярвам и аз в тези истории?

Той пусна ръката ѝ, после огледа стаята, сякаш търси нещо.

– Усещаш ли мириса? – попита той. – Като лавандула. Билки ли режеше?

Фабрисия също го беше доловила в момента, в който постави ръка на свещеника. Погледна към ъгъла, за да види дали дамата в синьо е там.

– Какво гледаш? – попита той.

– Нищо. Сега трябва да си вървите.

– Видяла си нещо! – настоя той, като че я е уловил в лъжа.

– Не съм.

Свещеникът спусна расото си. Фабрисия вдигна поглед и се почуди какво ли си мисли. Какво беше това изражение на лицето му, страх, ненавист – надежда. Може би и трите заедно. С едно змиевидно движение той грабна ножа и заби върха на острието в дървената маса между ръцете ѝ.

– Не свърши ли работа, ще се върна. Втори път не ме прави на глупак. Семейство Марти обида не забравят.

– Само на никого не казвайте – помоли тя.

– Една наша малка тайна, ок [20] Ок (старофр.) – да. В случая означава "нали". – Бел. Прев. ? – Грабна плаща си от огнището и го наметна. – Моли се да се оправя. За твое добро, ако не за мое.

ДОБРИТЕ МЪЖЕ вървяха по хълма през тесните улички на Сент Ибар. Хората излизаха от къщите си, за да коленичат, когато минаваха. Всички знаеха с дни по-рано кога ще дойдат. Майката на бейла и старият Гастон умираха и двамата бяха пожелали да им се отслужи утешение , за да могат да преминат в другия свят по-добре подготвени. Двамата свещеници щяха да останат в дома на Пон, тъкача, чест, която той остро си оспорваше с други двама селяни.

Никой свещеник еретик не можеше да мине незабелязано където и да е, най-вече Гуилхем Витал. Той беше висок, ъгловат и изпит, а начинът, по който вървеше, внушаваше, че е човек, който безстрашно върви към съдбата си. Беше гладко избръснат и с дълга черна коса, спусната до раменете. Фабрисия си помисли, че точно така би изглеждал Иисус, ако е имал испанска кръв. Неговият другар – неговият сосиус [21] При катарите всеки съвършен или съвършена има своя соси/сосиус или сосиа (от лат. soci, social). Ако при гоненията единият от двойката е намирал смъртта си, към останалия сам при първа възможност е прикрепван нов. – Бел. Прев. – беше с една глава по-нисък и ситнеше бързо, за да насмогва на широките му крачки.

И двамата носеха дълги черни раса с качулки, цветът на жалейката, за да покажат своята скръб, задето са се озовали в света на Дявола. Привързан на въженце, на шията си носеха свитък с Евангелието на Йоан, единственият свещен за тях текст. Опираха се на дълги тояги, докато се катереха по хълма.

Това бяха свещеници, както и отец Марти беше свещеник, но според нея тук приликата свършваше. Добрите хора никога не заплашваха, ако човек не вярва в техните поучения, не взимаха такса за кръщаването на деца или за погребението на мъртвите. Нито пък живееха от данъци и десятъци, само от доброволните пожертвувания на сrezens, вярващите – дори католиците, – които ги имаха за добри хора.

Еретиците вярваха в Иисус и Евангелието на Йоан, но не и в кръста; литургията, твърдяха те, била светотатство; цялата Римска църква била дело на Сатаната и огнище на цялото проклятие. В проповедите си посочваха, че в заветите не пише нищо, което да позволява на епископите да живеят в разкош, по-голям от този, в който живееха принцовете, и да носят кожи и скъпоценности. Самите те живееха като странстващи проповедници, не притежаваха нищо и нищо не им се плащаше, отказваха да носят оръжие, за да не наранят някого случайно.