Холи Блек: Книга за духовете

— Шъ-ъ-ът, Джерард… — прекъсна го Саймън. — Мама ще ни чуе.

Джерард подаде листа с четирите стиха.

— Вижте това. Тук има указания.

— Ние ще ги видим, но не ми е ясно ти видя ли нещо? — попита Мелъри.

— Да, да, да! — ядоса се Джерард. — Ти слушаш ли ме? Колко пъти ще ти казвам? Видях предупреждение, написано върху праха на писалището: „Пази своя гръб!“.

Мелъри поклати глава.

— Това може да е било написано преди сто години.

— Може, но не е! Огледах писалището малко преди това и нямаше нищо написано, разбра ли!

— Сега се успокой! — прекъсна го сестра му. — После ще говорим.

— Защо после? Мелъри, аз го видях! Видях го! Защо не ми вярваш?

Сестра му внезапно го сграбчи.

— Тихо!

Но беше късно.

— Мелъри! Пусни брат си! — Майка им стоеше на най-горното стъпало на тясната кухненска стълба и беше бясна. — Мислех, че се разбрахме, но виждам, че не сме. Сега ме чуйте — ако още веднъж някой стане от леглото, ще ви заключа в стаите. Ясно ли е?

Мелъри бавно пусна Джерард, като го гледаше многозначително.

— Ами ако имаме нужда да идем до тоалетна? — попита Саймън.

— Марш в леглата си! Веднага! — викна майка им.

Когато си легнаха, Джерард дръпна завивката над глава и стисна клепачи.

— Аз ти вярвам… Вярвам ти и за бележката, и за всичко… — зашепна Саймън, но Джерард не отговори. Беше много щастлив, че е в леглото си. Нямаше нищо против да остане в него цяла седмица.

Джерард се събуди от писъците на Мелъри. Скочи от леглото и се втурна по коридора към стаята на сестра си. Онова, което видя, го слиса.

Дългата коса на Мелъри беше разделена на кичури, а кичурите бяха завързани за металната рамка на леглото. Лицето й беше червено, а ръцете й бяха покрити с ужасни синини и отоци. Майка им седеше на леглото и се опитваше да отвърже възлите на косата на Мелъри.

— Какво става тук? — попита смаяно Джерард.

— Просто ги разсечи… — подсмърчаше Мелъри. — Отрежи ги. Искам да се измъкна от това легло! Искам да се махна от тая къща! Мразя я! Мразя това място!

Майка им вдигна глава и се обърна към Джерард. — Кой направи това, Джерард?

— Не знам — вдигна рамене Джерард и погледна към Саймън, който седеше на прага на вратата и мигаше объркано. Не беше Саймън, явно беше работа на нещото от стената. Майка му почервеня като рак и присви очи. Беше ужасно ядосана.

— Джерард Грейс, снощи ти се караше със сестра си. Видях те! После си решил да й отмъстиш.

— Мамо, не съм го направил аз. Честна дума! — Джерард не можеше да повярва, че майка му мисли, че е способен на такова нещо. Вярно, той и Мелъри вечно се караха, но това нищо не значеше.

— Моля те, мамо! Дай ножиците! — заплака отново Мелъри.

— Саймън и Джерард! Марш навън! И двамата. Джерард, с теб ще говоря по-късно. А сега вън! — заповяда госпожа Грейс и отново се обърна към дъщеря си.

Джерард излезе от стаята на Мелъри. Сърцето му биеше силно, а щом се сетеше за завързаната коса, по гърба му плъзваха ледени тръпки.

— Ти мислиш, че нещото го е направило, нали? — попита Саймън, щом се прибраха в стаята си. — Мислиш, че то е завързало косата на Мелъри за леглото.

— И ти мислиш така, нали? — погледна го изпитателно Джерард.

Саймън кимна.

— Трябва да направим нещо — каза Джерард. — Стихотворението, което намерих горе, може да ни помогне. То е единственото, за което можем да се хванем.

— Не разбирам как ще ни помогне това глупаво стихотворение — възрази Саймън.

— Не знам — вдигна рамене Джерард. — Ти си по-умният, ти трябва да го измислиш.

— Добре де, а защо тази… ъ-ъ-ъ… Защо тази катерица не направи нещо на нас двамата? Или пък на мама? Защо на Мелъри?

Джерард не беше мислил за това.

— Не знам — отвърна той.

Саймън го погледна укорително и Джерард се ядоса.

— Добре де, аз не знам, ами ти? Няма ли най-после да кажеш ти какво мислиш?

Саймън тръгна към вратата.

— Аз не знам какво да мисля. Сега излизам. Ще се опитам да наловя малко щурци.

Джерард проследи с поглед брат си и се замисли. Какво да прави? Ще може ли да се справи сам?

Докато се обличаше, мислите му отново се върнаха към четиристишието. „Нагоре, нагоре, качи се нагоре и своите тайни аз ще отворя.“ Не изглеждаше сложно, но всъщност беше сложно. Какво означаваше този стих? Къде да се качва? Нагоре в къщата? Нагоре към покрива? Нагоре по някакво дърво? А може би нямаше никакъв смисъл да си губи времето с разни стихчета. Може би те изобщо нямаше да му помогнат.