Холи Блек - Книга за духовете

Джерард кимна, нямаше как.

— Но все пак щеше да е по-добре да имат ръце — преглътна той.

Саймън пъхна няколко войничета в джоба на пижамата си.

— Саймън, чувал ли си някога за такова животно? — попита Джерард. — Искам да кажа, че някои от тези боклуци тук са доста странни. Тая катерица трябва да е изкукала колкото леля Лусинда.

— Ъхъ, вярно! Май е куку! — закиска се Саймън.

Мелъри изръмжа предупредително, но изведнъж млъкна.

— Шшшт! Чувам го отново!

— Кое? — попита Джерард.

— Шумът. Шъ-ъ-ът! Ето там е! — Мелъри отново сграбчи метлата.

— По-тихо! Не мърдай! — изхриптя Саймън.

— Не мърдам! — изсъска му Мелъри.

— Шъ-ъ-ът! — ядоса се Джерард. — Ще млъкнете ли най-после?

Тримата се промъкнаха на пръсти до мястото, откъдето идваше шумът.

Точно тогава звукът се промени. Вместо драскане на нокти по дърво, сега съвсем ясно се чуваше стържене по метал.

— Вижте! — Саймън се наведе и драсна по малка метална вратичка в стената. Звукът беше почти съшия като звука от нещото. — Какво е това?

— Кухненски асансьор — обясни Мелъри. — Прислугата го е използвала, за да изпраща подносите със закуска направо на горните етажи. В някоя от горните спални трябва да има вратичка като тази. Оттам са взимали храната, която идва от кухнята, и са я сервирали в спалните.

— Шъ-ъ-т! Това нещо, дето шумоли, май е нагоре в шахтата — ослуша се Джерард.

Мелъри се напъха до кръста в асансьора, но почти веднага се измъкна обратно.

— За мен е много тясно. Ще трябва да влезе някой от вас.

Саймън я изгледа, явно се колебаеше.

— Ъ-ъ-ъ… Не знам. Ами ако въжетата са протрити и се скъсат?

— И да се скъсат, ще паднеш от ниско — успокои го подигравателно Мелъри.

Двете момчета я изгледаха учудено. Сестра им прекаляваше, но наистина трябваше да направят нещо. Накрая Джерард пристъпи напред.

— Е, добре, аз ще вляза.

Той беше страшно доволен, че най-после е открил нещо, което Мелъри не може или се страхува да направи. В кухненския асансьор беше мръсно, миришеше на старо дърво. Джерард седна, сви се и наведе глава към коленете. Побра се, но едва-едва.

— Чуваш ли нещо? Тази… ъ-ъ-ъ… катерица още ли е в асансьорната шахта? — Гласът на Саймън беше тъничък и звучеше някак отдалече.

— Не чувам нищо — отвърна тихо Джерард и се заслуша в ехото на гласа си.

Мелъри дръпна въжето. Кухненският асансьор трепна и като се полюшваше леко, започна да издига Джерард в кухината на стената.

— Виждаш ли нещо?

— Не — извика Джерард. Не виждаше, но чуваше дращенето, макар и някъде далече. — Тук е тъмно като в рог.

Мелъри спусна асансьора обратно.

— Тук някъде трябва да има нещо за светене — измърмори тя и започна да рови в чекмеджетата на шкафа.

В едно от тях най-после откри полуизгоряла свещ. Намери и един празен буркан, завъртя копчето на газовата печка, запали един котлон, запали свещта от него и капна малко горещ восък на дъното на буркана. После закрепи свещта във восъка и подаде буркана на брат си.

— Ето, Джерард, дръж.

— Мелъри, хайде да се откажем. Аз вече не чувам нищо — каза Саймън.

— Не чуваш, защото се крие — сряза го Мелъри и така дръпна въжето, че почти увисна на него.

Джерард опита да се свие още по-навътре в асансьора, но мястото беше малко. Щеше му се да каже, че постъпват неразумно, че се страхува и не иска да влиза в шахтата, но не промълви нито дума и се остави да го издигнат в мрака, като стискаше здраво импровизирания фенер.

Металната клетка измина около метър нагоре в стената. Слабото пламъче на свещта хвърляше зловещи сенки. Катерицата или каквото и да беше нещото, можеше да е до Джерард, аха-аха да го докосне, а той нямаше и да го види.

— Не виждам нищо! — викна Джерард надолу към брат си и сестра си, но не беше сигурен дали го чуха.

Асансьорът се изкачваше бавно. На Джерард му се струваше, че не може да диша. Чудеше се дали пламъкът на свещта не е изгълтал всичкия кислород от клетката. Коленете му се бяха забили в гърдите, а прегънатите стъпала, върху които седеше с цялата си тежест, го боляха все по-силно.

Изведнъж кухненският асансьор изскърца силно, люшна се и спря. Нещо драсна по металната му стена.

— Не може да се движи повече — извика Мелъри отдолу. — Виждаш ли нещо?

— Не — отвърна Джерард. — Мисля, че заседна.

Отново се чу дращене, този път по-силно и по-настойчиво. Като че ли нещо се опитваше да пробие с нокти тавана на асансьорната клетка. Джерард изскимтя и заудря с юмруци отвътре, за да изплаши нещото. Внезапно кухненският асансьор тръгна нагоре така неочаквано, както беше спрял. Издигна се около половин метър и отново спря. Този път беше пред стая с един-единствен малък прозорец, откъдето проникваше бледата светлина на луната.