Холи Блек: Книга за духовете

За разлика от останалите, Саймън, близнакът на Джерард, не беше развълнуван. Той се оглеждаше наоколо със занесен поглед и сигурно се наслаждаваше на мисълта за всички сладки животинки, които можеше да си отглежда тук. Къщата наистина изглеждаше подходяща за менажерия. Джерард си спомни как в малката им спалня в Ню Йорк брат му дълго и грижливо приготвяше своите животни за път. Въздъхна. Знаеше, че за да бъде щастлив Саймън, ще трябват страшно много буболечки, зайци, таралежи и всякакви други местни твари.

— Хайде, Джерард, идвай! — повика го Саймън.

Джерард се сепна. Останалите бяха стигнали до стълбите пред верандата, а той стърчеше насред ливадата и продължаваше да зяпа.

Входната врата на къщата беше сивкава, избеляла и напукана от годините. Тук-там в цепнатините на дървото и около пантите бяха останали следи от боя с неопределен цвят. В центъра на вратата с един-единствен огромен пирон беше закована желязна глава на овен, ръждясала отдавна. От устата на овена висеше халка, която служеше за мандало.

Джерард се загледа как майка му напъха в ключалката голям назъбен ключ, превъртя го, после натисна вратата с рамо. Вратата се отвори.

Зад нея имаше сумрачен коридор. Единственият прозорец към него се намираше на половината височина на стълбите. Оскъдната светлина, която се процеждаше през зацапаните стъкла, придаваше на стените зловещ червеникав оттенък.

— Всичко е точно така, както го помня — усмихна се майка им.

— Само е станало още по-гадно — обади се Мелъри.

Майката въздъхна, но не каза нищо. Коридорът водеше към трапезарията. В нея имаше само една дълга маса, покрита с избелели петна от вода и прах. Гипсовият таван беше напукан, а от тавана, на оръфани проводници, висеше прашен полилей.

— Защо не пренесете тук нещата от колата? — предложи майка им.

— Тук? Тук вътре? Сред всичко това? — попита Джерард.

— Да, тук вътре, сред всичко това — кимна тя и тръшна куфара си върху масата, без да обръща внимание на облака прах, който бухна от плота и увисна във въздуха. — Ако леля ви Лусинда не ни беше позволила да живеем тук, не знам къде щяхме да отидем. Трябва да сме благодарни за това, което имаме.

Никой не каза нито дума. Колкото и да се мъчеше, Джерард не можеше да изпита дори бледо подобие на благодарност. Откакто баща им ги напусна, всичко вървеше наопаки. В училище забърка големи каши и сега над лявата му вежда бавно се разнасяше цицина, която все още му напомняше какви ги беше оплескал. С една дума, лоша работа.

Но тази къща… Тази къща беше най-лошото от всичко, което се случи напоследък.

— Джерард, може ли за момент! — повика го майка му, тъкмо когато той се обърна, за да последва Саймън към колата.

— Какво има? — попита той.

Майка му изчака Саймън и Мелъри да излязат и едва тогава заговори.

— Джерард, за всички нас това е шанс да започнем отначало. Ясно ли е?

Джерард кимна неохотно. Знаеше какво не изрече майка му — че не го изхвърлиха от училище, само защото така или иначе се местеха. Според майка му това сигурно беше още една причина, поради която Джерард трябваше да е благодарен. Само че той не беше. Изобщо не беше.

Джерард слезе по стълбите. Мелъри беше смъкнала два куфара и ги беше натрупала върху един пътнически сандък.

— Чух, че не иска да яде и е отслабнала толкова много, че направо умира — подхвърли тя.

— Леля Лусинда ли? — погледна я Саймън. — Ами, едва ли умира. Просто е много стара. И изкукуригала.

Мелъри поклати глава.

— Чух мама да разговаря по телефона. Разправяше на чичо Терънс как леля Лусинда мисли, че малките хора й носят храна.

— Нищо чудно, нали затова е в лудница — намеси се Джерард. — Може да си мисли какво ли не, щом й хлопа дъската.

Мелъри продължи, сякаш не го бе чула.

— Казвала на лекарите, че храната, която малките хора й носят, е по-хубава от всичко, което самите лекари някога са вкусвали.

— Измисляш си. — Саймън пропълзя на задната седалка до един от куфарите и го отвори.

Мелъри сви рамене.

— Ако леля Лусинда умре, някой ще наследи къщата й и ние отново ще трябва да се местим — каза тя.

— Може би тогава ще се върнем в града — с плаха надежда предположи Джерард.

— Ами! Забрави. Нямаме никакви шансове — обади се Саймън и изведнъж извика, вторачен в един чорап. — О, не! Джефри и Лимоновата капка са изгризали дупка в чорапа и са се изнизали.

— Мама каза да не носиш мишки тук! — сложи ръце на кръста си Мелъри. — Каза ти, че тук може да си имаш нормални животни.