Холи Блек: Книга за духовете

— Ако ги оставя да избягат, ще залепнат в капан от лепило или в някаква друга подобна ужасия! — Завайка се Саймън, обърна чорапа наопаки и пъхна пръста си в дупката. После внезапно се извърна към Мелъри. — А може ли сега аз пък да попитам нещо. Ти защо домъкна тук всичките си боклуци за фехтовка? А?

— Първо, не са боклуци! — озъби се Мелъри. — И второ, не са живи като твоите гадини.

— Млъквай! — изръмжа Джерард и пристъпи към сестра си.

— Това, че имаш синина на едното око, не значи, че няма да ти насиня и другото! — изгледа го Мелъри и войнствено отметна конската си опашка. После мушна в ръцете му един ужасно тежък куфар. — Като се перчиш толкова, отнеси го в къщата.

Джерард знаеше, че все някога той ще бъде по-голям и по-силен от сестра си. Това щеше да стане след време, един ден, когато тя няма да е на тринадесет, а той на девет години. Беше сигурен в това, но все пак сега му беше трудно да си го представи.

Джерард едва довлече куфара до къщата, вмъкна го в коридора, тръшна го на пода и хлопна вратата. Реши, че по-нататък ще го влачи, но изведнъж осъзна, че не си спомня как да стигне до трапезарията.

Коридорът се разделяше на още два коридора, които извиваха, криволичеха и навлизаха дълбоко навътре в къщата.

— Мамо! — Джерард искаше да извика високо, но гласът му прозвуча едва-едва.

Никой не отговори. Джерард предпазливо пристъпи напред, после направи още една крачка, но дъските под краката му изскърцаха остро и той замръзна на място.

В същия миг вътре в стената се чу шумолене. Нещо дращеше, скърцаше и се движеше нагоре. Стигна тавана, прекоси го, изшумоля още веднъж и затихна. Настъпи тишина.

Джерард чуваше бесните удари на сърцето си. Какво толкова, това беше просто катеричка, каза си той. В края на краищата къщата изглежда така, сякаш всеки миг ще се разпадне. В нея може да живее какво ли не. Щяха да имат късмет, ако не открият мечка в мазето и птичи гнезда в тръбите на парното. Ако в къщата има парно, разбира се.

— Мамо! — извика отново Джерард, този път още по-тихо.

Точно тогава вратата зад гърба му се отвори и влезе Саймън. Носеше стъкленици с две сиви мишки с изпъкнали очи. Плътно зад него вървеше Мелъри. Тя спря и присви очи, за да свикне с полумрака.

— Чух нещо — каза Джерард. — В стената.

— Какво? — попита Саймън.

— Не знам. — Джерард не искаше да признае как за един кратък миг е бил сигурен, че в къщата има призрак. — Не знам. Сигурно е била катерица.

Очите на Саймън блеснаха. Той огледа стените с любопитство. Бяха покрити със зацапани копринени тапети със златна нишка, които на места бяха подпухнали, белеха се и тук-там дори висяха на парцали.

— Мислиш, че е катерица? В къщата? Наистина ли? Винаги съм искал да имам катерица вкъщи!

Май никой не мислеше, че нещо, което шумоли в стените, заслужава тревоги и притеснения, затова Джерард не спомена повече за шумоленето. Но докато носеше тежкия куфар към трапезарията, той все си мислеше за техния малък апартамент в Ню Йорк и за семейството им преди развода. Щеше му се преместването тук да не е истина, а само някаква причудлива ваканция.

Можеха да използват само три от спалните на горния етаж. Заради течовете от покрива подът на останалите стаи беше прогнил и ги правеше опасни за влизане. Госпожа Грейс зае една от здравите спални, Мелъри се настани в другата, а Джерард и Саймън трябваше да си поделят третата.

След като разопаковаха вещите си, рафтовете на гардероба и нощното шкафче на Саймън се задръстиха от стъкленици, аквариуми, сандъчета и клетки. В някои от тях имаше риби, в други бяха затворени мишки, гущери и разни други животни. За да ги пренесе дотук, Саймън ги беше натъпкал в кафези.

Майка им се гнусеше от мишки, затова беше разрешила на Саймън да вземе всичките си животни, но не и мишките. Те обаче също бяха тук. Саймън ги беше спасявал от капана на господин Левът, който живееше точно под тях, и за нищо на света не можеше да ги изостави и да ги изложи на угрозата да попаднат пак там. Сега майка им просто се преструваше, че не забелязва мишките.

Джерард се въртеше неспокойно върху неудобния дюшек. Натисна глава с възглавницата. Почти щеше да се задуши, но и това не помогна. Колкото и да се мъчеше, не можа да заспи. Нямаше нищо против да е в една стая със Саймън, но съжителството с многобройните кафези с животни, които писукаха, цвърчаха, скимтяха и дращеха, беше много по-ужасно от това да спи сам в някоя от стаите на зловещата къща. Скимтенето и цвърченето го подсещаха за нещото в стената. В града Джерард също беше живял в една стая със Саймън и безбройните му гадинки, но там шумът на животните се губеше сред шума на хората и автомобилите и писъка на клаксоните. Тук всичко беше различно и непознато.