Холи Блек - Книга за духовете

Неочаквано вратата изскърца. Джерард подскочи като ужилен и седна в леглото. На вратата се мержелееше странна фигура с дълга черна коса и безформена бяла дреха. Джерард не разбра как се плъзна по леглото и се изтърколи на пода, свит на кълбо.

— Спокойно, аз съм — прошепна бялата фигура. Беше Мелъри по нощница. — Стори ми се, че чух твоята катерица.

Докато се изправяше, Джерард се чудеше как ще бъде оценено светкавичното му изхлузване от леглото — че е страхливец, или че просто има добри рефлекси. Саймън спокойно похъркваше в съседното легло.

Мелъри ядосано махна с ръка.

— Хайде, по-бързо. То няма да ни чака да се натуткаме, за да го хванем.

Джерард хвана Саймън за рамото и го разтърси.

— Саймън… Събуди се. Имаш нов домашен любимец. Любимееееееец!

Саймън се размърда и изръмжа, придърпа завивката и опита да се покрие презглава.

— Саймън… — Джерард се наведе още по-ниско над своя близнак и зашепна енергично. — Саймън… Катерица! Катерица!

Саймън отвори очи.

— Толкова сладко бях заспал. Какво има? Каква катерица?

— Ставай и ще видиш. Мама отиде за мляко и ми заръча да се грижа за вас. Скоро ще се върне, нямаме много време! Ставай! — изкомандва припряно Мелъри и издърпа завивките от брат си.

Тримата бавно пъплеха през тъмните коридори на къщата. Най-отпред вървеше Мелъри. На всеки две-три крачици тя спираше, ослушваше се и отново продължаваше. От време на време през стените прошумоляваха тихи стъпки или се чуваше драскане.

Шумоленето стана по-силно, когато наближиха кухнята. Джерард забеляза, че неизмитата тенджера със засъхналите остатъци от вечерята е още в мивката.

— Мисля, че е тук. Слушайте — прошепна Мелъри.

Шумът спря. Настъпи мъртва тишина.

Мелъри грабна метлата и насочи дървената дръжка като бейзболна бухалка.

— Ще разбия стената — заяви тя.

— Като се върне от магазина, мама ще види дупката — предупреди Джерард.

— В тази надупчена къща! Ха! Никога няма да забележи.

— Ами ако удариш катерицата? — намеси се и Саймън. — Може да я нараниш…

— Стига! — изшътка Мелъри.

Тя прецапа през кухнята с босите си крака, стигна до стената и замахна към нея с дръжката на метлата. В стената зейна дупка, а във въздуха се разнесе облак прах като брашно. Той се посипа по косата на Мелъри и тя придоби още по-призрачен вид. Без да обръща внимание на прахоляка, Мелъри протегна ръка към дупката и откърти парче мазилка. Джерард пристъпи по-близо и усети как косъмчетата по ръцете му настръхват. Между гредите в стената бяха натъпкани стари дрипи.

Мелъри издърпа няколко парцала и зад тях се появиха странни неща: остатъци от перде, разнищена коприна и дантели, опърпани ширити, галончета, връвчици. По гредата бяха забити карфици. Те образуваха загадъчна редица, която се виеше като змия нагоре към тавана. В единия ъгъл се блещеше глава на кукла, между гредите като гирлянди висяха мъртви хлебарки. По дъските се търкаляха малки оловни войници с разтопени ръце и стъпала. Приличаха на покосени от безпощадна вражеска армия. Тук-там бляскаха назъбени парченца огледало, залепени по гредата с пожълтяла дъвка.

Мелъри се пресегна и измъкна един медал. Беше сребърен, със синя панделка, награда от състезание по фехтовка.

— Този медал е мой! — възкликна тя.

— Катерицата го е отмъкнала — кимна Саймън.

— Едва ли. Не е катерица. Катериците не правят такива неща — прошепна Джерард.

— Даяна Бекли има порове, които постоянно й крадат куклите Барби — каза Саймън. — Много животни обичат лъскавите неща.

— Я виж това. — Джерард посочи хлебарките. — Какъв е тоя сръчен пор, който си прави такива джунджурии?

— Да махнем тия боклуци оттук — предложи Мелъри. — Ако това чудо остане без гнездо, ще бъде много по-лесно да го държим вън от къщата.

Джерард се поколеба. Не искаше да бърка с ръце в стената. Ами ако онова нещо все още е там? Ако го ухапе? Може би наистина не познава добре катериците, но все пак мислеше, че те не са толкова страшни и не могат да предизвикат ужаса, който изпитваше сега.

— Мисля, че не трябва да правим това — каза той. — Не трябва да пипаме нищо.

Мелъри не го слушаше. Тя се опитваше да измъкне една смачкана консервна кутия, а Саймън започна да скубе топки мърляви парцали.

— Няма никакви изпражнения. Това не е нормално. — Саймън изхвърли боклука, който държеше в шепата си и отново бръкна в дупката. Като стигна до оловните войници, той спря. — Страхотни са, нали, Джерард? Какво ще кажеш?