Холи Блек - Книга за духовете

— Аз бях на безопасната страна — оправда се Джерард.

— На тавана няма безопасни места! Колко пъти трябва да ви повтарям? Не искам да играете горе! Особено пък ти! — развика се майка му.

Той прехапа устни. Ето пак — особено ти! До края на вечерята Джерард не промълви нито дума.

— Цяла нощ ли ще четеш тази книга? — попита Саймън.

Той седеше на пода в своята половина на стаята. Двете мишки — Джефри и Лимоновата капка, се гонеха по дебелото, подплатено с вата одеяло, проснато на земята, а новите попови лъжички дремеха в един от многото аквариуми за рибки.

— Е, и? Защо да не чета цяла нощ? Да не би да имаш нещо против? — измърмори Джерард.

Книгата го шашна. От всяка чуплива, ронеща се страница той научаваше невероятни неща. Нима в тази къща наистина има духове? И елфи в градината? И водни нимфи в потока? Страница след страница той все повече се убеждаваше, че тези същества са напълно реални и че действително съществуват, но сега не му се щеше да говори с никого за това, дори и със Саймън. Искаше само да чете.

— Хмм… — обади се отново Саймън. — Не мога да те позная. Струва ми се, че досега трябваше да ти писне. Обикновено не обичаш да четеш.

Джерард вдигна поглед от книгата. Вярно беше. От тях двамата четящият беше Саймън. Специалитетът на Джерард беше да се замесва в неприятности. Той въздъхна.

— Защо пък да не чета? Виждаш, че ако искам да чета, мога — каза Джерард и отгърна следващата страница.

Саймън се прозя.

— Страх ли те е да заспиш? — попита той. — Искам да кажа, страх ли те е, че през нощта може да се случи нещо?

— Виж това. — Джерард бързо отметна няколко страници и се върна почти в началото на книгата. — Виж, този дух се нарича брауни.

Той тикна книгата пред брат си. Върху пожълтялата хартия беше нарисувано спретнато мъничко човече, което държеше четка за почистване на прах. До тази рисунка имаше още една, също на дребно човече. То беше грозно и прегърбено, а в ръката си държеше счупено стъкло.

— А това какво е? — попита Саймън, силно заинтригуван от второто човече.

— Според Артър Спайдъруик това е богърт. Сега ще ти обясня. Брауните са домашни духове. Те не са лоши и помагат в къщната работа, но ядосаш ли ги, побесняват. Започват да вършат всевъзможни гадости и никой не е в състояние да ги спре. Тогава вече се превръщат в богърти. Е, мисля, че сега ние си имаме работа с богърт.

— Мислиш, че сме го вбесили, като разрушихме къщата му, така ли? Онази в стената.

— Може би… А може да си е бил бесен и преди ние да дойдем. Погледни този брауни — и Джерард потупа с пръст по портрета на спретнатия дух. — Той едва ли би живял в онова потънало в прахоляк и паяжини гнездо, украсено с мъртви хлебарки. То сигурно открай време си е било къща на богърт.

Саймън кимна и продължи да разглежда портретите на двата домашни духа.

— Ти намери тази книга в тази къща. Значи е почти сигурно, че този богърт на рисунката е нашият богърт от гнездото в стената, не мислиш ли? — прошепна той.

— Честно казано, не съм мислил за това — отвърна Джерард.

— А в книгата пише ли какво може да направим?

Джерард кимна.

— Има различни съвети как може да се хване богърт. Искам да кажа, не да го хванеш, а просто да го видиш… Или да събереш сигурни доказателства, че съществува. Ако искаш, може да опитаме.

— Джерард, мама забрани да излизаме от стаята — каза Саймън. — Не й давай основание да мисли, че ти си направил онзи ужасен номер на Мелъри.

— Тя така или иначе е сигурна, че съм бил аз. Ако и тази нощ се случи нещо, тя пак ще мисли, че аз съм виновен.

— Няма, защото ще й кажа, че цяла нощ си бил тук и не си си подавал носа навън. А освен това само така можем да сме сигурни, че няма да ни се случи нищо лошо.

— Ами Мелъри?

Саймън сви рамене.

— Тоя богърт трябва да е луд, за да се заяде с Мелъри. Преди да си легне, тя сложи в леглото си една шпага. Лично аз не бих искал да си имам работа с нашата Мел.

— Прав си… — Джерард отново се пъхна в леглото и отвори книгата. — Ще почета още малко.

Саймън кимна с облекчение и се надигна, за да прибере мишките в кафезите. После легна, придърпа завивката над главата си и сънливо измърмори лека нощ.

Джерард продължи да чете. Страница след страница той навлизаше все повече в удивителния свят на околните гори и потоци, които гъмжаха от фантастични същества. Те ставаха все по-реални, почти истински и започваше да му се струва, че докосва хлъзгавите люспести опашки на русалките и грапавата кожа на караконджулите. Джерард почти усещаше горещия дъх на тролите и чуваше ударите на чукове от ковачниците на джуджетата.