Холи Блек - Книга за духовете

Когато затвори последната страница, беше късна нощ. Свит на кълбо, Саймън спеше дълбоко. Джерард се ослуша. В притихналата къща се чуваше само свиренето на вятъра по покрива и шумоленето на водата във водопроводните тръби. Никакво скимтене, никакво топуркане. Дори животните на Саймън спяха и не издаваха звук.

Джерард отново взе книгата и отгърна страницата за богъртите: „Богъртите с настървение преследват и измъчват онези, които доскоро са защитавали. Заради тях млякото се вкисва, храната се разваля, вратите скърцат и хлопат зловещо, кучетата започват да куцат, стените пропукват. Богъртите са причина за много ужасни и необясними нещастия. Те често се забавляват, като правят номера, които приписват на някой друг“.

Джерард отново се замисли. Макар и с известни резерви Саймън все пак му вярваше, но майка му и Мелъри нямаха никакво доверие в него. Трябваше да им докаже, че не е виновен, че не той е завързал косата на Мелъри, че го е направил богъртът.

Джерард прочете съвета в книгата: „Ако посипете по пода захар или брашно, богъртът може да мине през тях и да остави следи от стъпки“.

Ако покажа на мама и на Мелъри отпечатъци от стъпките на богарта, ще ги накарам да ми повярват, помисли си Джерард. Той стана, отвори вратата и предпазливо се прокрадна надолу по стълбите.

В кухнята беше тъмно и тихо. Момчето прекоси на пръсти студените плочки и потърси брашното. Майка му го държеше върху бюфета в старинна аптекарска стъкленица.

Той бръкна, загреба няколко шепи от финия бял прах и го разпръсна по пода. Не знаеше дали брашното ще свърши работа, защото не беше сигурен, дали стъпките на богърта ще се отпечатат добре по него. Кой знае, богъртът можеше дори да не мине по пода на кухнята. Досега той се движеше само в стените.

Джерард се замисли за онова, което беше научил от книгата за богъртите. Те бяха хитри. Бяха зли, изпълнени с ненавист и омраза. Беше трудно да се отървеш от тях. Да, но във формата на брауни тези духове бяха добри и отзивчиви. Срещу купичка мляко вършеха всякаква домакинска работа. Ами ако…

Джерард бързо отиде до хладилника, отвори го и наля мляко в една малка чинийка. Може би млякото щеше да изкуши богърта да излезе от стените и да остави следи в брашното.

Докато оставяше чинийката с мляко на пода, Джерард неочаквано се почувства раздвоен. От една страна, трябваше да заложи този капан, за да докаже, че богъртът съществува. От друга страна, капанът го караше да се чувства лош. Той, Джерард, много добре знаеше какво значи да си доведен до бяс, знаеше колко лесно е да се сбиеш, когато си засегнат, колко лесно е да се нахвърлиш дори срещу някой, който не ти е виновен. Струваше му се, че богъртът се чувства именно така.

Той си тръгна, стигна до коридора и се обърна. О, ужас! Собствените му следи се нижеха в брашното от чинийката до коридора.

— Какъв глупак съм! — наруга се Джерард и тръгна за метлата.

В този миг блесна ослепителна светлина.

— Джерард! Пак ли ти! — прозвуча гласът на майка му от стълбищната площадка на втория етаж.

Джерард знаеше, че изглежда ужасно гузен.

— Веднага се връщай в леглото!

— Мамо, чуй ме… Просто се опитвах да уловя… — започна той, но майка му го прекъсна.

— Не искам никакви обяснения. Веднага се прибирай в стаята си! Моментално!

По-късно Джерард се радваше, че майка му не му позволи да говори. Идеята му за богърта едва ли щеше да я очарова.

Сега той хвърли поглед през рамо към посипания с брашно под и бавно се затътри нагоре по стълбата.

В просъница Джерард чу гласа на майка си.

— Събуждай се, Джерард! — викаше ядосано тя.

— Какво има? — попита сънливо той и подаде глава изпод завивката. Миг-два мислеше, че е закъснял за училище, но после си спомни, че семейството му се премести и той още не е стъпвал в новото училище.

— Ставай, Джерард. И не питай какво има! Не се преструвай на ни лук ял, ни лук мирисал. Ставай и слез долу да видиш какво има!

В кухнята цареше хаос. Мелъри размахваше една метла и събираше парчетата от счупена порцеланова купа. По стените беше размазан шоколадов крем, вратите бяха изпръскани с портокалов сок, а по прозорците се стичаха жълтици от счупени яйца.

Саймън седеше до масата. Ръцете му бяха покрити със синини, същите като на Мелъри, а очите му бяха подути и зачервени от плач.

— Е? — попита майка му. — Какво ще кажеш?

— Не съм го направил аз! — промълви Джерард с пресъхнало гърло.