Холи Блек - Книга за духовете

Преди да влезе в клетката на кухненския асансьор, Саймън пристъпи от крак на крак.

— Как мислите, дали мишките ми са живи? — попита той. — Дали богъртът не им е направил нещо?

Джерард си спомни за замразените попови лъжички в хладилника и не отговори. Искаше Саймън да му помогне, но не искаше да го лъже.

Саймън коленичи и пропълзя в асансьори. Мелъри дръпна въжето и клетката започна да се издига. От Саймън не се чуваше нищо, дори звук, даже и след като асансьорът стигна горе и спря.

— Казваш, че в тази библиотека горе има писалище и книги, така ли? — попита Мелъри.

— Да… — измънка Джерард. Не разбираше накъде бие сестра му с този въпрос.

— Добре де, как това писалище е било внесено там? То не е малко, нали? Горе е работил възрастен човек. Откъде този човек е влизал в библиотеката? Не е било с кухненския асансьор.

Джерард най-после схвана за какво говори Мелъри.

— Мислиш, че има тайна врата?

— Сигурно има — кимна сестра му.

Асансьорът се спусна отгоре и Джерард се вмъкна в него заедно с къщичката. Мелъри задърпа въжето и клетката започна да се издига в тъмнината на тясната шахта. Джерард изпита огромно облекчение, когато стигна до библиотеката.

Саймън стоеше в средата й и я оглеждаше със страхопочитание.

— Какво ще кажеш? — не се стърпя Джерард.

— Страхотно! — прошепна Саймън. — Има много книги за животни. Но е ужасно студено.

Джерард остави брат си да се прехласва по книгите и се огледа за тайната врата. Опита се да си представи разположението на библиотеката спрямо останалите помещения на този етаж. Накъде ли беше холът?

— Мелъри предполага, че има тайна врата — каза той.

Брат му приближи. На стената пред тях бяха библиотечните рафтове, голяма картина и шкаф.

— Картината. Да видим какво има зад нея — предложи Саймън и двамата свалиха от стената голямата картина, нарисувана с маслени бои.

Беше портрет на слаб мъж с очила, седнал сковано на зелен стол с висока облегалка. Може би е Артър Спайдъруик, помисли си Джерард. Зад портрета нямаше нищо, просто гола стена.

— Дали да не извадим някои книги от рафтовете? — зачуди се Джерард и издърпа един том, озаглавен „Загадъчните гъби и тайните на плесените“.

Саймън отвори вратите на шкафа и ахна.

— Джерард, ела. Погледни тук!

Вратите на този шкаф се отваряха към шкаф за бельо, който се намираше в съседната стая.

Само след минута Мелъри влезе през тайната врата и започна да оглежда библиотеката.

— Ама че зловещо място! — измърмори тя.

— Вярно, ужасно е! — съгласи се Саймън. — И никой друг не знае нищо за него, само ние тримата.

— И богъртът — добави Джерард.

Той окачи къщичката на стенната лампа. Мелъри и Саймън му помогнаха да я подреди, а после всеки постави вътре по нещо от себе си. Джерард остави една ръкавица — богъртът можеше да я използва за спален чувал. Саймън сложи малката чинийка, в която някога бе сипвал вода за гущерите. Мелъри явно бе повярвала на Джерард, защото пъхна в къщичката своя сребърен медал със синя панделка от училищното първенство по фехтовка.

Накрая тримата огледаха къщичката. Беше станала много приятна.

— Да му оставим бележка! — предложи Саймън.

— Бележка ли? — учуди се Джерард.

— Ами да, защо не… — Саймън разрови чекмеджето на писалището и намери хартия, перодръжка с перо и шише с мастило.

— Вижте какво намерих! — Джерард показа на Саймън и Мелъри един лист върху писалището.

Беше акварелен портрет на мъж и малко момиченце. Под тях имаше избелял надпис, направен с молив: „Моята скъпа дъщеря Лусинда на 4 години“.

— Значи Артър е бил баща на леля Лусинда, така ли? — възкликна Мелъри.

— Сигурно — кимна Саймън и разчисти място върху писалището, за да напише бележката.

— Дайте на мен — предложи Мелъри. — Вие, момчета, ще пишете цяла вечност. Само ми кажете какво трябва да напиша. — Тя отвори шишето с мастило и потопи писеца, после го изпробва. Върху хартията остана криволичеща, но четлива следа.

— Пиши: „Скъпи богърт!“ — предложи Саймън.

— Мислиш ли, че това обръщение е любезно? — усъмни се Джерард.

— Любезно, нелюбезно, вече го написах — заяви Мелъри.

— „Скъпи богърт!“ — повтори Саймън. — „Пишем ти, за да ти кажем колко много съжаляваме, че развалихме къщата ти. Надяваме се да харесваш новата къща, която ти направихме, а дори и да не я харесваш, надяваме се, че ще спреш да ни щипеш, ще спреш да правиш и всички останали неща, ти знаеш кои. А ако Джефри и Лимонова капка са при тебе, моля, грижи се добре за тях, тъй като те са добри мишки.“