Холи Блек - Виждащият камък

Около огъня седяха десет гоблина, а в пламъците се печеше на шиш едно почерняло тяло, което твърде много приличаше на котка. От време на време някой от гоблините ставаше, надвесваше се над шиша, близваше препеченото, за да го опита, завърташе шиша, обръщаше котката и излайваше високо. След него започваха да скимтят, да лаят и да вият и останалите гоблини.

Двама от тях започнаха да пеят. Като чу песента им, Джерард се разтрепери:

По шосето, сякаш в друг свят, профучаваха коли. Кой знае, може би точно в този момент и майка му прелита в колата си край тях, помисли си Джерард.

— Колко са? — тихо попита Мелъри и взе един голям клон.

— Десет — отвърна Джерард. — Не виждам обаче Саймън. Трябва да е в някой от онези кафези.

— Сигурен ли си? — Мелъри се втренчи в групата на гоблините. — Я ми дай този камък, с който гледаш…

— Не сега! — прошепна Джерард.

Бавно и предпазливо двамата започнаха да се промъкват между дърветата с кафезите. Търсеха голям кафез, в който гоблините може би бяха затворили Саймън. Пред тях някой изпищя — пронизително и високо. Мелъри и Саймън залегнаха и запълзяха към края на гората.

Край пътя, зад бивака на гоблините, лежеше необикновено животно с глава на орел и тяло на лъв. Беше едро, по-голямо от лек автомобил, но се беше свило на кълбо. Хълбокът му беше облян в кръв.

— Какво виждаш? — попита нетърпеливо Мелъри.

— Грифин — прошепна Джерард. — Ранен е.

— Какво е това грифин?

— Ъ-ъ-ъ… Нещо като птица, като… Всъщност няма значение, просто стой далече от него.

Мелъри се отдръпна навътре в гората.

— Виж тези кафези. Мисля, че трябва да ги огледаме по-внимателно.

Джерард погледна нагоре. Някои от по-високите кафези бяха доста големи. Стори му се, че в единия вижда човешка фигура. Саймън!

— Ще се кача на дървото — реши той.

— Добре — съгласи се Мелъри, — но по-бързо. Не се бави, моля те!

Джерард напъха крака си в една малка вдлъбнатина в ствола на дървото, после се вдигна на мускули до първото разклонение. Изкатери се още по-високо и започна да пълзи по клона, на който бяха окачени малките кафези. Беше преценил, че ако се изправи на този клон, ще може да надникне в окачените по-нависоко кафези. Докато напредваше по клона, Джерард не можа да се въздържи и погледна надолу. В по-ниските кафези бяха затворени катерички, котки и птици. Някои яростно драскаха с нокти или гризяха пръчките на своя затвор, други изобщо не мърдаха. В няколко клетки се търкаляха само кости. Тези клетки бяха настлани с листа, които подозрително приличаха на отровен бръшлян.

— Хей, сладурчета! Насам!

Този глас така изненада Джерард, че той почти изпусна клона, за който се държеше. Гласът идваше от една от големите клетки.

— Кой си ти? — прошепна Джерард.

— Хогскуил. Защо не вземеш да ми отвориш вратата?

Джерард приближи и видя Хогскуил. Имаше лице на гоблин, но беше със зелени котешки очи. Носеше дрехи, а зъбите му не бяха нито стъклени, нито метални, по-скоро приличаха на бебешки зъби…

— Може да изгниеш в тази клетка, но няма да те пусна! Нямам никакво намерение да ти отварям! — отвърна Джерард.

— Не ме ядосвай, глупако! Ако се развикам, тези приятели веднага ще дотичат и ще те направят на кайма.

— Хващам се на бас, че ти постоянно крещиш и те не обръщат никакво внимание на нито една твоя думица.

— Хей! Погледнете! — провикна се Хогскуил.

Джерард сграбчи ръба на клетката и я дръпна към себе си. Хогскуил млъкна. Гоблините под тях се блъскаха, късаха и лапаха мръвки от изпечената котка, без да подозират, че над главите им Хогскуил изнудва Джерард да го освободи.

— Шъ-ът, тихо! Успокой се! — прошепна Джерард.

— Добре. Но ме пусни! — настояваше гоблинът.

— Първо трябва да намеря брат си. Ще те пусна, когато ми кажеш къде е.

— Подъл кретен! Това няма да стане! Няма да си отворя устата! Смятай, че съм ням! Пусни ме, защото започвам да викам!

— Джерард! — Гласът на Саймън долетя от една клетка, окачена на клона малко по-нататък. — Аз съм тук! Тук съм! Ето ме! Насам!

— Саймън! Идвам! — Джерард светкавично се обърна по посока на гласа.

— Отваряй тази врата или ще викам! — заплаши отново гоблинът.

Джерард се ядоса.

— Няма да викаш. Ако викаш, те ще ме хванат и няма да има кой да те пусне. Първо ще освободя брат си, после ще се върна за тебе.