Холи Блек - Виждащият камък

— Какво беше това? — попита ужасеният Саймън.

След разговора с трола Джерард трепереше, но не биваше да се бави. Нямаше никакво време за губене.

— После ще ти кажа. Сега трябва да прекосим потока през плитчината и да накараме гоблините да тръгнат през водата след нас.

— Ти си се шашнал! — възпротиви се Мелъри.

— Моля ви! Нямам време да ви обяснявам. Просто ми се доверете! — замоли се Джерард.

— Добре, да вървим — отстъпи накрая Мелъри и затича след братята си към калния бряг на потока.

В това време гоблините изскочиха измежду дърветата. Джерард, Мелъри и Саймън нагазиха във водата и заобикаляйки дълбокия вир, тръгнаха към отсрещния бряг. Ако искаха да ги настигнат, гоблините наистина трябваше да прекосят потока направо.

Джерард чу как наскачаха във водата и с бесен лай зашляпаха след тях. Миг след това лаят се превърна във вой. Джерард погледна назад и видя няколко гоблина, които гребяха лудешки и се опитваха да се доберат обратно на брега. Не успяха. С грамадните си криви пръсти тролът ги обра от водата, стисна ги и ги повлече към своето подводно леговище. Настъпи тишина.

Джерард се опита да не поглежда повече назад. Стомахът му се сви, после сякаш се качи в гърлото му. Саймън също беше пребледнял и явно му се гадеше.

— Да си вървим у дома — тихо каза Мелъри.

Джерард кимна.

— Не можем — каза Саймън. — Какво ще стане с всички тези животни тук?

— Сигурно се шегуваш! — каза Мелъри, след като Саймън обясни какво смята да предприеме.

— Те ще загинат, ако не го направим — настояваше Саймън. — Кръвта на грифина продължава да изтича.

— Ама и грифина ли? — слиса се Джерард. Хайде, увлечението по котките го разбираше, но сега и този грифин…

— Не можем да помогнем на това нещо! — възпротиви се Мелъри. — Не сме ветеринарни лекари на чудовища.

— Трябва да опитаме! — не отстъпи Саймън.

Джерард му дължеше подкрепа. В края на краищата брат му беше преживял тези кошмари заради него. Той го беше забъркал в тази каша.

— Може да вземем от бараката старото брезентово покривало — предложи той.

— Точно така! — веднага откликна Саймън. — Ще сложим грифина върху него и ще го завлечем до къщата. Има толкова място, ще намерим къде да го държим.

Мелъри вдигна очи към небето и въздъхна.

— А ако не ни даде да го приближим? — продължи Джерард. — Нали видя какво направи с ръката на гоблина.

— Хайде, Джерард, стига сме мислили! — замоли се Саймън. — Ако бях по-силен, щях да го тегля сам. Но не съм.

— Добре, да действаме! — съгласи се Мелъри. — Само че да сме наясно — аз няма да стоя откъм главата му.

Тримата тръгнаха към къщата. На небето грееше пълна луна. Тя осветяваше ясно пътя им, но въпреки това бяха много предпазливи. Когато стигнаха края на ливадата, Джерард видя, че прозорците на къщата светят. Може би майка им приготвяше вечерята? Или се обаждаше в полицията? На Джерард ужасно му се прииска да влезе, да прегърне майка си и да я успокои, че всички са добре, но не посмя.

— Джерард, хайде! — Саймън беше отворил вратата на бараката и Мелъри се опитваше да смъкне брезентовото покривало от старата карета.

— Хей, вижте това! — Саймън взе от един рафт джобно фенерче и натисна копчето. За щастие фенерчето не светна.

— Сигурно батериите са свършили — прошепна Джерард. — А ти внимавай какво правиш! Може да ни открият по светлината.

— Престанете да си играете! — ядоса се Мелъри. — Искате да ни хванат ли?

Тръгнаха обратно към гората, влачейки след себе си брезентовото покривало. Придвижваха се бавно, освен това загубиха много време, за да спорят кой е най-късият път. Джерард подскачаше при всеки шум. Дори крякането на жабите му се струваше загадъчно и зловещо. Какво още се крие там, в тъмнината на нощта? Може би нещо много по-лошо от гоблините и тролите?

Най-после стигнаха отново до лагера на гоблините. Когато доближиха, Джерард се изненада — край огъня седеше Хогскуил. Доогризваше някакви кости, и когато доближиха, се оригна доволно.

— Виждам, че си сит и щастлив, а? — каза Джерард.

— Така ли се говори на някой, дето е спасил скапаните ви кожи?

Джерард кипна и се накани да се нахвърли върху Хогскуил — заради него гоблините за малко щяха да ги убият, но Мелъри сграбчи ръката му и го дръпна.

— Помогни на Саймън за животните, а аз ще следя този гоблин — каза тя.